Кръвно обещание

Усетих как очите ми се насълзяват, когато се зачудих какво би казал Дмитрий за тази сграда. Може би щеше да я обожава, също както всичко останало. Осъзнавайки, че Сидни очаква някакъв отговор, преглътнах обратно мъката си и изиграх ролята на незаинтересован тийнейджър.

— Може би е била част от приказка за железопътна гара.

Тя повдигна вежда, учудена от безразличието ми, но не зададе други въпроси. Кой знае? Може би ако продължавах със сарказма, скоро щеше да ме зареже и да си продължи по пътя. Но се съмнявах да съм чак такава късметлийка. Сигурна бях, че ръководителите й се водеха от други чувства, различни от нейните към мен.

Имахме билети за първа класа, но местата се оказаха далеч по — малки, отколкото бях очаквала. Имаше легло и разтегаемо диванче от всяка страна на купето и телевизор високо на стената. Предположих, че ще ми помогне да убия времето, но винаги имах проблеми със следенето на руската телевизия — не само заради езика, но също и защото някои от програмите бяха истински странни. Все пак, и Сидни, и аз, щяхме да си имаме свое собствено място, дори и ако стаята бе по-тясна от очакваното.

Цветовете ми напомниха на разноцветните шарки, които бях виждала в градовете. Дори и фоайето отвън бе ярко, с плюшен килим в червени и жълти окраски. Диванчетата в стаята ни бяха покрити във възглавнички от богато оранжево кадифе, а завесите ги допълваха с нишки от златно и прасковено — тежка материя, бродирана и със сребърни нюанси. Общо взето, все едно пътувахме в мини — замък.

Беше тъмно по времето, когато влакът напусна гарата. По незнайна причина, влаковете, прекосяващи Сибир, винаги бяха нощни. Не беше толкова късно, но Сидни заяви, че иска да спи и не исках да я раздразвам повече. Затова изгасихме всички лампи, освен една малка — за четене, над леглото ми. Бях си купила списание на гарата и макар и да не разбирах езика, снимките на гримове и дрехи преминаваха всички културни бариери. Разлистих страниците възможно най-безшумно, възхищавайки се на летните горнища и рокли и чудейки се дали — някога — ще започна отново да се притеснявам за подобни неща. Не бях уморена, щом си легнах, но сънят ме завладя и без това. Сънувах нещо с водни ски, когато изведнъж водата и слънцето около мен се превърнаха в стая, пълна с лавици и книги. Маси с най-нови компютри я ограждаха, спокойствието я бе обгърнало. Намирах се в библиотеката на Академията ”Свети Владимир”. Изстенах:

— О, не, само не днес!

— Защо не днес? Защо не всеки ден?

Обърнах се и съзрях красивото лице на Ейдриън Ивашков. Ейдриън беше морой, племенник на кралицата, човек, когото бях изоставила заедно с предишния си живот, за да тръгна на сегашната си самоубийствена мисия. Имаше страхотни смарагдови очи, по които много момичета въздишаха, особено щом бяха съчетани с леко разрошена кестенява коса. Той също беше влюбен в мен и бе главната причина, поради която разполагах с толкова много пари по време на това пътуване.

— Съгласна съм, — признах. — Предполагам, че трябва да съм благодарна, ако се появяваш само веднъж седмично.

Той се ухили и седна на един от подплатените дървени столове. Беше висок, със завидна мускулатура, като повечето морои.

— Разстоянието разпалва любовта, Роуз. Не искам да ме приемаш за даденост.

— Няма такава опасност, не се безпокой.

— Предполагам, че не желаеш да ми кажеш къде се намираш?

— Не.

Освен Лиса, Ейдриън бе единственият друг морой, който си служеше със силата на Духа, и талантите му включваха появяването му в сънищата ми — както и разговорите, често пъти непоканен. Беше същинска благословия, че всемогъщите му сили не му позволяваха да разбере местонахождението ми.

— Убиваш ме, Роуз — рече той мелодраматично. — Всеки ден е агония без теб. Празнота. Самота. Мисля за теб, чудя се дали си още жива. — Говореше преувеличено, нещо характерно за него. Рядко взимаше нещата на сериозно. Духът имаше склонност да разклаща психиката на хората и макар и да се бореше срещу това, не бе незасегнат. Под цялата сантименталност усещах доза истина. Без значение от думите му, на него наистина му пукаше за мен.

Скръстих ръце.

— Е, очевидно все още съм жива. Така че предполагам, можеш да ме оставиш да

поспя.

— Колко пъти трябва да ти казвам? Ти спиш.

— И все пак се изморявам, когато ти говоря.

Това го разсмя.

— О, наистина ми липсваш! — усмивката угасна. — И на нея й липсваш.

Вцепених се. На нея. Дори не си направи труда да произнесе името й. Нямаше съмнение за кого говореше.

Лиса.

Дори да кажа името й ми причиняваше болка, особено след като я видях предната нощ. Да избера между Лиса и Дмитрий се бе оказало най-трудното решение в живота ми, а миналото време не правеше изборът по-лек. Може би бях избрала него, но да съм далеч от нея, означаваше все едно да съм с отрязана ръка, особено заради специалната ни връзка. Ейдриън ме изгледа отново, все едно можеше да прочете мислите ми.

— Виждаш ли я?

— Не, — отвърнах, отказвайки да призная, че я бях видяла само преди броени часове. Нека си мисли, че съм се отърсила от това. — Това вече не е животът ми.