Кръвно обещание

Ресторантът беше в следващия вагон и все едно беше излязъл от стар ретро филм. Елегантни бургундени покривки покриваха масите от тъмно дърво, заедно с цветни стъклени чаши, подредени по тях. Всичко това придаваше античен вид на помещението. Приличаше повече на ресторант, който мога да открия по улиците на Санкт Петербург, отколкото на вагон за хранене. Поръчах си нещо, което смътно напомняше на препечена филийка, само дето имаше сирене отгоре. Вървеше с наденички, както, изглежда — и всичко друго. Тъкмо привършвах, когато Сидни се появи. Щом я бях срещнала първия път, си бях помислила, че облеклото — костюмът — е само заради Найтингейл. Тя ме изгледа като един от онези хора, които просто не притежават дънки и тениски. Беше облечена в тъмен тесен панталон и зелен пуловер. С моите дънки и грейка се чувствах мърлява до нея. Косата й бе прилежно сресана и пригладена. Въпреки това имаше леко разрошен вид, предположих, че той никога не изчезва, колкото и да се опитва. В това отношение поне, конската ми опашка бе идеално оформена.

Тя се плъзна срещу мен и си поръча омлет, когато един сервитьор се появи, отново говорейки на руски.

— Как го научи? — попитах.

— Кое, руският ли? — тя сви рамене. — Трябваше да го науча, докато пораствах. Както и няколко други езика.

— Уау. — аз също бях започвала да уча други езици и се справях трагично във всички тях. Не бях мислила за това, но сега, на това пътуване, заради Дмитрий, ми се щеше да бях научила руския. Предполагам, че не беше твърде късно и знаех няколко фрази, но… си беше мисия невъзможна.

— Сигурно се налага да научаваш доста неща покрай тази работа, — подметнах, чудейки се какво ли е да бъдеш част от международна организация, която да общува с всички правителства и да има връзки навсякъде. Нещо друго ме осени. — Ами онова нещо, което използва, за да разрушиш тялото на стригоя?

Тя се усмихна. Почти.

— Е, казах ти, че Алхимиците започват като група от хора, опитващи се да правят разни отвари, нали? Това е един химикал, който разработихме, за да изчезват по-бързо телата.

— Можеш ли да го използваш, за да убиеш някой от тях? — попитах. Да неутрализираш стригой с помощта на някакво шишенце беше далеч по-лесно от обичайните начини — обезглавяване, изгаряне, пронизване с кол.

— Опасявам се, че не. Работи само на трупове.

— По дяволите, — отвърнах. Почудих се дали не крие други отвари в ръкава си, но реших, че е добре да регулирам броя на въпросите си дневно. — Какво ще правим, щом стигнем Омш?

— Омск. — поправи ме тя. — Ще си наемем кола и ще изминем останалата част от пътя с нея.

— Била ли си там? В селото?

Тя кимна.

— Веднъж.

— Какво представлява? — попитах, изненадана да чуя любопитна нотка в гласа си. Настрана от пътешествието ми да намеря Дмитрий, имаше една част от мен, която искаше да се вкопчи във всичко, което бе останало от него. Исках да знам всичко за него, което не знаех преди. Ако училището ми бе дало неговите вещи, щях да спя с тях всяка нощ. Но стаята му бе почистена доста бързо, във всеки случай. Сега можех само да събера парченцата, останали ми от него, сякаш това щеше да го задържи при мен по някакъв начин.

— Също като всеки друг дампирски град, предполагам.

— Никога не съм ходила в такъв.

Сервитьорът сложи омлета пред Сидни и за момент тя застина с вилицата във въздуха.

— Сериозно? Мислех си, че всички вие. е, знам ли.

Поклатих глава.

— Прекарала съм целия си живот в Академията. По-голямата част. Две години сред хората не са особено важни в случая.

Сидни задъвка замислено. Бях готова да се обзаложа, че няма да си довърши омлета. От това, което бях видяла първата нощ, както и докато чакахме влаковете вчера, тя едва хапваше по нещичко. Сякаш се захранваше само с въздух. Може би беше нещо типично за Алхимиците. Или просто нещо типично за Сидни.

— Градът е полу-човешки и полу-дампирски, но дампирите се вписват доста добре в картинката. Имат си цяло подземно общество, за което хората си нямат идея.

Винаги бях смятала, че си има цяла субкултура, но не знаех как ще се впише в общия пейзаж.

— И? — попитах. — Каква е тази субкултура?

Тя остави вилицата си на масата.

— Нека кажем, че е по-добре да се приготвиш отрано.

Глава 5

Остатъкът от пътуването мина спокойно. Сидни не успя да се отърси от неудобството, което изпитваше около мен, но понякога, когато се опитвах да разгадая нещо по руската телевизия, тя ми обясняваше какво се случва. Между руските програми и онези, с които и двете бяхме отраснали, съществуваха определени културни различия, така че двете имахме нещо общо. От време на време тя се хилеше на нещо, което и двете намирахме за забавно, и в тези моменти усещах, че в нея има скрита една Сидни, която може да ми бъде приятелка. Знаех, че никога няма да намеря заместничка на Лиса, но част от мен копнееше да запълни празнотата на приятелството, отворила се, когато я изоставих.