Кръвно обещание

Изведнъж почувствах съчувствие към Ейвъри. Ако това бе единствената й компания, разбирах защо се опитваше да се сприятели така отчаяно с Лиса. Лиса, обаче, даде ясно да се разбере, че няма да бъде част от плановете на кралицата. С неангажиращ разговор, двамата с Кристиан изпратиха Ейвъри до покоите й и се оттеглиха. Обикновено Лиса щеше да остане и да й помогне да се настани, ала не и този път. Не и с всичките тези заговори около особата й. Върнах се обратно в тялото си, в хотела. Знаех, че не трябва да съжалявам за живота си в Академията повече, че не трябва да съжалявам самата Ейвъри. И все пак, лежаща и взираща се в тъмнината, не можех да не извлека отвратително — и егоистично — заключение от случката. Лиса не бе тръгнала на пазар за най-добра приятелка.

По всяко друго време щях да се радвам да разуча Москва.

Двете със Сидни бяхме планирали пътуването така, че когато влакът ни пристигнеше там, да имаме няколко часа, преди да се качим на следващия към Сибир. Това щеше да ни позволи да хапнем нещо, да се разходим, макар че тя искаше да се увери, че ще се приберем в гарата преди да се е стъмнило. Въпреки очевидните ми супер-умения, не искаше да рискува.

Нямаше значение за мен как щяхме да прекараме въпросното време. Щом като се приближавах до Дмитрий, нищо друго не бе от някаква важност. Така че двете със Сидни крачехме безцелно, наслаждавайки се на гледката, рядко отваряйки уста да проговорим. Никога не бях ходила в Москва. Градът беше красив, запленяващ и гъмжащ от хора. Можех да прекарам цял ден там само в пазаруване или посещаване на ресторантите. Места, за които бях слушала през целия си живот — Кремъл, Червеният Площад, Болшой Театър — всички те бяха на една ръка разстояние. Въпреки грандиозността на всичко, се опитах да изключа красивите гледки от ума си, защото… е, защото ми напомняха на Дмитрий.

Той ми говореше за Русия през цялото време и се кълнеше, че ще заобичам мястото.

— За теб тя ще прилича на приказка! — осведоми ме веднъж. Беше точно преди да навали първия сняг, на предучилищна практика в късната есен. Въздухът бе влажен и капчици мъгла покриваха всичко.

— Съжалявам, другарю — отвърнах, извивайки се назад, за да вържа косата си на конска опашка. Дмитрий винаги ме бе предпочитал с пусната коса, но по време на тренировка? Дългата коса си беше същинско слабо място. — Борг — супата и старите градски песни не са представата ми за щастлив край.

Той ме беше погледнал с една от онези свои редки усмивки, в които само леко се набръчкваха ъгълчетата на устата му.

— Борщ, а не борг. И знам апетита ти. Ако си достатъчно гладна, ще я изядеш.

— Значи, умирането от глад ще е необходимо за тази наша приказка, така ли? — нямаше нищо на този свят, което да обичах повече от това да дразня Дмитрий. Е, може би освен да го целувам.

— Говоря ти за земята. Сградите. Всеки от големите градове — нямат нищо общо с досегашната ти представа. Всички в Щатите строят едни и същи постройки — огромни и високи блокове, защото е по-бързо и по-лесно така. Но в Русия, всички сгради са изкуство. Дори и най-обикновените, ежедневните. Ами местата като Зимният Палат в Санкт Петербург? Ще ти спрат дъха!

Лицето му бе озарено от спомените за местата, които бе посещавал, а тази радост правеше чертите му да изглеждат направо неземни. Сърцето ми беше ускорило ритъма си, само докато го гледах. И тогава, точно както винаги правех, за да не стана прекалено сантиментална, изместих фокуса с някаква шега и скрих емоциите си. Пренасочих усилията си обратно в тренировката.

Сега, вървейки по улиците със Сидни, мечтаех да си върна онзи момент, да върна онази шега, за да чуя Дмитрий да ми разкаже нещо повече за родната си страна.

Бих дала всичко, за да видя Дмитрий тук, до мен. Беше прав за сградите. Да, повечето бяха копие на всичко, което човек би видял в Америка, но някои бяха уникални — изпъстрени с ярки цветове, обогатени с техните нестандартни, но невероятни заоблени куполи. И през цялото време ми се щеше Дмитрий да вървеше до мен, показвайки ми характерните особености, обяснявайки всичко, което виждах. Щяхме да се наслаждаваме на романтичен уикенд. Можехме да ядем в екзотични ресторанти и да танцуваме по цяла нощ. Можех да нося дизайнерските рокли, които бях зарязала в Санкт Петербург. Така трябваше да бъде. Не биваше да съм придружавана от някакъв си обикновен човек.

— Нереално, нали? Като излязло от приказка.

Гласът на Сидни ме сепна и разбрах, че сме стигнали до някаква спирка на гарата ни. Имаше няколко такива в Москва. Ехото на разговора ми с Дмитрий предизвика тръпки по гръбнака ми — главно защото беше права. Тази гара нямаше заоблени куполи, но изглеждаше като излязла от приказка, кръстоска между замъка на Пепеляшка и захарната къщичка. Имаше огромен извит като арка покрив с кули от всички страни. Белите й стени бяха украсени с кафяви тухли и зелена мозайка, прилично на райета. Някои американци биха го нарекли кич. За мен бе чисто и просто красиво.