Кръвно обещание

Разбирах тревогата й за репутацията й, но се съмнявах, че имаше някаква постоянна повреда върху нея — като изключа Кристиан. С Ейдриън бяхме анализирали манипулациите на Ейвъри и бяхме разбрали всичко, след като напаснахме думите на Саймън, че Лиса ще участва в нещастен инцидент. Ейвъри искаше да направи Лиса да изглежда нестабилна, но накрая самата тя нямаше силите да я възкреси. Ако Лиса бе умряла наистина, никой нямаше да разследва толкова много. След седмици лудо, пияно поведение, загубата на контрол и падането през прозорец щяха да са трагедия, но не и напълно извън възможностите на реалността.

— Духът си е направо болка за умиране, — обяви Лиса. — Всички искат да се възползват от теб, и такива, които не го владеят като Виктор, и такива, които го владеят като Ейвъри. Кълна се, щях да се върна към лечението, ако не бях така параноична относно самозащитата си срещу такива като Ейвъри. Защо искаше да убие мен, а не Ейдриън? Защо все аз съм мишената?

Не можах да не се усмихна, въпреки мрачната тема.

— Защото те е искала за приятелка, а него — за гадже. Вероятно е искала момче, което да я издигне в обществото и не е искала да рискува с убийството му, за да се свържат. Или кой знае? Може би накрая е щяла да опита и с него. Честно казано не бих се изненадала, ако се е чувствала заплашена от теб и е искала да се подсигури, че единственият друг владеещ Духа, който е жена, е под неин контрол. Да си го признаем, Лис. Можем да прекараме часове в опити да разберем какво е мислела Ейвъри Лазар и пак да не стигнем никъде.

— Така е, така е, — тя се плъзна от леглото и седна до мен на пода. — Но знаеш ли какво? Имам чувството, че можем да говорим за всичко с часове. Тук си само от десет минути и сякаш… ами, сякаш изобщо не си си тръгвала.

— Да, — съгласих се аз. Преди да се превърне в стригой, времето с Дмитрий винаги ми се бе струвало естествено и правилно. Същото беше и с Лиса — само че различен тип правилност. В скръбта си за Дмитрий почти бях забравила какво е да съм с нея. Те бяха двете части от мен.

По свръхестествения начин на познаване на мисли, Лиса каза:

— Имах предвид онова, което казах по-рано. Съжалявам за това, което казах и за това, че се държах сякаш имам право да диктувам живота ти. Защото не е така. Ако решиш да останеш или да ме пазиш, правиш това по свой избор и доброта. Искам да съм сигурна, че ти живееш и избираш собствения си живот.

— В това няма нищо “добро”. Винаги съм искала да те защитавам. И още е така, — въздъхнах. — Просто… просто трябваше да се погрижа за някои неща. Трябваше да се осъзная и съжалявам, че не успях да оправя нещата с теб съвсем, — имаше още за какво да се извинявам, но осъзнах, че именно така беше с хората, за които те беше грижа. Прощавате си един на друг и продължавате.

Лиса се поколеба за миг преди да зададе въпроса си, но знаех, че ще го направи.

— Е… какво стана? Откри… откри ли го…?

Първоначално не мислех, че искам да говоря за това, ала после осъзнах, че имах нужда. И работата беше там, че няколко различни неща се бяха объркали между Лиса и мен още преди. Едното беше, че тя ме взимаше за даденост. Другото — че аз не й казвах истината, а после се чувствах засегната. Ако щяхме да заздравяваме приятелството си и да си простим една на друга, трябваше да се уверим, че миналото нямаше да се повтори.

— Намерих го, — казах накрая.

И се впуснах в историята, като й казах всичко, което ми се беше случило: пътуванията, Беликови, Алхимиците, Оксана и Марк, необещалите и разбира се, Дмитрий. Както и се беше пошегувала Лиса по-рано, говорихме с часове. Излях си душата пред нея и тя слушаше без да ме съди. Лицето й бе състрадателно през цялото време и когато стигнах до края, вече ридаех, всичката любов, болка и гневът, които бях държала в себе си от нощта на моста, избухнаха от мен. Не бях казвала на никого в Новосибир къде точно съм била през времето, прекарано с Дмитрий. Не бях посмяла да кажа на никого, че бях кървава курва за стригой. Не казвах нищо определено по този въпрос, надявайки се, че като не говорех за това, може би нямаше да бъде реално.

Сега, с Лиса, трябваше да приема реалността и всичко останало и наистина да ги почувствам: бях убила мъжа, когото обичах.

Почукване на вратата ни извади от света, в който бяхме само аз и тя. Тя погледна часовника изумена, че почти минаваше вечерният час. Зачудих се дали щяха да ме изгонят. Но когато Лиса отвори вратата — след като набързо подсуших лицето си — патрулиращият дойде с друго съобщение.

— Албърта иска да те види, — каза ми жената. — Реши, че може да си тук.

С Лиса си разменихме погледи.

— Кога? Сега? — попитах аз.

Жената сви рамене.

— От начина, по който звучеше? Да, бих казала сега. Или скоро, — и тя затвори вратата. Албърта беше капитан на пазителите в кампуса и когато казваше, хората действаха.

— Чудя се за какво ли е това? — попита Лиса.

Изправих се, не ми харесваше, че си тръгвах.

— Какви ли не неща, мога да си представя. Ще отида да я видя и после ще ида в помещението за гостите. Не че ще спя. Вече нямам представа в каква часова зона съм.