Кръвно обещание

И с това завръщане…, сякаш излизахме от пещера — в каквато бях почти пет седмици — на ярката дневна светлина. Когато Дмитрий бе превърнат се чувствах сякаш съм загубила част от душата си. Когато напуснах Лиса, друга част изчезна. Сега, когато я виждах… започнах да осъзнавам, че душата ми може би можеше да се излекува. Може би можех да продължа, въпреки всичко. Още не се чувствах цяла на 100 процента, ала присъствието й запълваше онази липсваща част от мен. Почувствах се себе си, както не бях от години.

И между нас висна мълчаливия свят на въпросите и объркването. Въпреки всичко, през което минахме с Ейвъри, все още имаше много неразрешени проблеми от времето, когато напуснах училище за пръв път. И за пръв път, откакто стъпвах обратно на територията на Академията, се уплаших. Уплаших се, че Лиса може да ме отхвърли или да ми се разкрещи за стореното.

Вместо това тя се хвърли с огромна прегръдка към мен.

— Знаех си, — рече тя. Вече се давеше в сълзи. — Знаех си, че ще се върнеш.

— Разбира се, — промърморих, опряна в рамото й. — Казах, че ще се върна.

Най-добрата ми приятелка. Върнах си най-добрата приятелка. Ако имах нея,

можех да се възстановя от станалото в Сибир. Можех да продължа живота си.

— Съжалявам, — каза тя. — Толкова съжалявам за това, което направих.

Отдръпнах се изненадана. Влязох в стаята и затворих вратата зад нас.

— Съжаляваш? За какво трябва да съжаляваш? — въпреки радостта, че я виждах, бях дошла тук, очаквайки тя още да ми е ядосана задето си тръгнах. Нищо от цялата каша с Ейвъри нямаше да се случи, ако бях останала. Аз бях виновна.

Тя седна на леглото си с навлажнени очи.

— За това, което казах…, когато си тръгна. Нямах право да казвам тези неща. Нямам право да те контролирам. И се чувствам ужасно, защото… — тя закри очите си с ръка, опитвайки се да избърше сълзите. — Чувствам се ужасно, защото ти казах, че не бих върнала Дмитрий. Имам предвид, знам, че нямаше значение, но все пак трябваше да предложа…

— Не, не! — строполих се пред нея и хванах ръцете й, все още изпълнена с благоговение, че съм с нея. — Погледни ме. Няма за какво да съжаляваш. И аз казах неща, които не трябваше. Случва се, когато хората са разстроени. Никоя от нас не трябва да се обвинява за това. А относно връщането му…

Въздъхнах.

— Отказът ти беше правилното нещо. Дори и да го бяхме намерили преди да се превърне, нямаше да има значение. Не можеш да се обвържеш с повече от един човек и да си в безопасност. Именно това се е объркало в Ейвъри, — е, това беше част от обърканите неща в нея. Манипулацията и злоупотребата със силите също бяха изиграли голяма роля.

Риданията на Лиса заглъхнаха.

— Как го направи, Роуз? Как беше там накрая, когато имах нужда от теб? Как знаеше?

— Бях с друг владетел на Духа. Срещнах я в Сибир. Тя може да достигне умовете на хората — на всеки, не само този, с когото е свързана — и да комуникира. Както е можела и Ейвъри всъщност. Оксана се вмъкна в мен, докато аз бях свързана с теб. Наистина беше странно как нещата се случиха, — това поне можех да кажа.

— Още една от силите, които нямам, — рече Лиса печално.

Ухилих се.

— Хей, още не съм срещала владеещи Духа, които мятат крошета като теб. Това си беше поезия на движението, Лис.

Тя простена, но усетих удоволствието й, когато я нарекох така.

— Надявам се няма да ми се наложи да повторя това никога. Не ми е писано да съм боец, Роуз. Ти си онази, която е за това. Аз съм онази, която чака с моралната си подкрепа и лекуването, — тя вдигна ръце и ги погледна. — Ъх. Не. Определено не искам повече да удрям и ритам.

— Но поне сега знаеш, че можеш. Ако някога поискаш да се упражниш…

— Не! — тя се засмя. — Имам прекалено много неща, които да упражнявам с Ейдриън сега, особено след като продължаваш да ми сервираш нови и нови неща, които владеещите Духа могат да правят.

— Добре. Може би ще е най-добре, ако нещата се върнат към нормалното си състояние.

Лицето й се натъжи.

— Боже, надявам се. Роуз… направих толкова глупави неща, докато Ейвъри беше наоколо, — през връзката ни усетих най-голямото съжаление: Кристиан. Сърцето я болеше за него и беше проляла доста сълзи. След като Дмитрий ми беше отнет, знаех какво е да загубиш този тип любов и се заклех пред себе си, че ще направя нещо, за да й помогна. Но сега не му беше времето. С нея първо трябваше отново да се свържем.

— Нямало е начин да го предотвратиш, — отбелязах аз. — Тя беше много добра във внушението, особено когато те караше да пиеш и обезвредяваше защитите ти.

— Да, но не всеки знае това и ще разбере.

— Ще забравят, — казах. — Винаги става така.