Кръвно обещание

Взех го и после за моя изненада, Ейб заразвива шала от врата си. Беше един от най-хубавите му — кашмирен, изплетен изкусно с прекрасни цветове и повече би се вписал на Карибите, отколкото тук или Монтана. Понечих да противореча и за това, но лицето му ме накара да млъкна. Омотах шала около врата си и му благодарих, като се зачудих дали щях някога да го видя отново. Не си направих труда да попитам, защото имах чувството, че нямаше да ми каже така или иначе.

Когато най-накрая кацнахме в Мисула след 30 часа, бях доста сигурна, че не искам скоро да летя със самолет — да речем през следващите пет години. Може би десет. Без никакъв багаж беше лесно да се измъкна от летището. Ейб беше пратил човек да ме посрещне, но нямах представа кого са изпратили да ме вземе. Албърта, онази, която определяше пазителите в “Св. Владимир”, изглеждаше добър избор за това. Или пък може би щеше да е майка ми. Така и не знаех къде е тя и изведнъж наистина, наистина исках да я видя. И тя би била логичен избор.

Затова се изненадах също толкова много, когато видях, че човекът, който ме чакаше на изхода на летището, беше Ейдриън.

Усмивка се разпростря на лицето ми и ускорих крачка. Обвих ръце около него, което изненада и двама ни.

— Никога не съм била толкова радостна, че те виждам през целия си живот, — казах.

Той ме прегърна леко и после ме пусна, като ме огледа с уважение.

— Сънищата никога не са като истинския живот, малък дампир. Изглеждаш чудесно, — бях се пречистила след изживяното със стригоите и Оксана беше продължила да ме лекува, въпреки протестите ми — дори и раните по врата ми, за които тя така и не ме попита. Не исках никой друг да знае как ги бях получила.

— А ти изглеждаш… — огледах го. Беше облечен хубаво, както винаги, с палто до колената и зелен шал, който подчертаваше очите му. Тъмно кафявата му коса изглеждаше по онзи небрежен начин, който той харесваше, ала лицето му — ах, добре. Както бях забелязала преди, Саймън добре го беше цапардосал. Едно от очите на Ейдриън беше подуто и обрамчено от синина. Както и да е обаче, като си помислих за него и всичко, което беше направил… е, нито една от раните нямаше значение. — … великолепно.

— Лъжкиня, — каза той.

— Лиса не можа ли да излекува посинялото око?

— Това е като медал за честта. Прави ме по-мъжествен. Хайде, каляската те очаква.

— Защо са изпратили теб? — попитах, докато вървяхме към паркинга. — Трезвен си,

нали?

Ейдриън не отговори на това.

— Е, училището вече няма официални отговорности за теб, тъй като си напуснала ученичка и пр. Затова и не са длъжни да дойдат да те вземат. Никой от приятелите ти не може да напусне кампуса… освен мен. Аз съм си свободна душа, размотавам се. Така че наех кола и ето ме, — думите му предизвикаха различни реакции у мен. Трогна ме, че бе поел риска да дойде тук, но се притесних, че училището нямаше отговорности за мен. По време на всичките си пътешествия се бях връщала в “Св. Владимир”, мислейки академията за мой дом… и все пак, технически погледнато наистина не беше. Щях да бъда просто посетител.

Като потеглихме, Ейдриън ме информира за нещата в училище. След голямото психическо премеждие не бях посещавала често ума на Лиса. Оксана бе излекувала тялото ми, но психически бях още изморена и скърбяща. Въпреки че бях успяла да направя това, което бях решила, образът на Дмитрий, падащ ли падащ все още ме преследваше.

— Изглежда си била права за връзката на Ейвъри със Саймън и Рийд, — рече Ейдриън. — От информацията, която успяхме да съберем, разбрахме, че Саймън е бил убит в битка, на която Ейвъри е била свидетел преди години. Всички мислели, че е цяло чудо, че е оцелял, не са осъзнавали истината.

— И тя е запазила силите си в тайна като останалите от вас, — установих аз. — И после Рийд е умрял?

— Е, това е странното, — каза Ейдриън и се смръщи. — Никой не може да каже кога е умрял. Имам предвид, той е царска особа. Бил е със златна лъжица в устата цял живот, нали? Но на базата на онова, което успяхме да измъкнем от него — което не беше много, тъй като всички са доста объркани — изглежда, че Ейвъри може нарочно да го е убила и после да го е съживила.

— Точно както с Лиса, — казах, като се сетих за думите на Саймън по време на битката. — Ейвъри е искала да я убие, да я съживи и да се свърже с нея. Но защо Лиса от всички останали?

— Може ли аз да кажа? Защото владее Духа. Сега, когато Духът вече не е тайна, е било просто въпрос на време Ейвъри да научи за Лиса и мен. Мисля, че Ейвъри е решила, че като се свърже с Лиса ще увеличи силите си. А и така изсмукваше доста енергия от другите двама, — Ейдриън поклати глава. — Не се шегувах, когато казах, че усещам Духа навсякъде в кампуса. Силите, които Ейвъри е имала, за да внуши на толкова много хора, да замаскира аурата си и кой знае какво още… е, беше смайващо.

Зяпнах в магистралата пред нас, обмисляйки последиците от действията на Ейвъри.