Кръвно обещание

Имах уговорка за вечеря с Ейдриън и Лиса в една от стаите в сградата за гости. Разговорът с Кристиан ме забави и забързах през коридорчето на сградата, като едва забелязвах покрай какво и кого минавам.

— Винаги бързаш, — рече нечий глас. — Цяло чудо си е, че някой може да те спре от движение.

Спрях се и се обърнах, очите ми се разшириха.

— Мамо…

Тя стоеше, подпряна на стената, със скръстени ръце и с къдравата си рошава кестенява коса, както винаги. Лицето й, повлияно от времето като това на Албърта, беше изпълнено с облекчение и… любов. Нямаше гняв, нито укор. Никога не се бях радвала повече в живота, че я виждам. Веднага се втурнах в ръцете й, като опрях глава в гърдите й, въпреки че беше по-ниска от мен.

— Роуз, Роуз — каза тя срещу косата ми. — Никога не прави това отново. Моля те.

Вдигнах глава и я погледнах — изумих се, когато видях, че от очите й текат сълзи.

Бях виждала майка ми просълзена след атаката в училище, но никога, никога не я бях виждала да плаче истински. Със сигурност не и заради мен. Това разплака и мен и безрезултатно опитах изтрия сълзите й с шала на Ейб.

— Не, не, всичко е наред. Не плачи, — казах, като отново поемах ролята на майка. — Съжалявам. Няма да го направя пак. Толкова много ми липсваше.

Беше истина. Обичах Олена Беликова. Мисля, че тя е мила, чудесна и бих пазила спомените как ме успокояваше заради Дмитрий и как винаги искаше да ми даде нещо за ядене. В друг живот би могла да ми бъде свекърва. В този обаче винаги щях да я приемам като грижовна майка.

Но тя не беше истинската ми майка. Джанин Хатауей беше. И стоейки тук с нея, аз бях щастлива — толкова, толкова щастлива, че съм й дъщеря. Не беше идеална, но никой не беше, както бях научила. Тя беше добра и смела, бойна и състрадателна — и мисля, че ме разбираше повече от мен самата понякога. Ако можех да бъда и наполовина жената, която е тя, животът ми щеше да е пълноценен.

— Така се тревожех, — каза ми тя, след като се успокои. — Къде беше, имам предвид, знам, че си била в Русия…, но защо?

— Мислех… — преглътнах и отново видях Дмитрий, пронизан в гърдите с кола ми. — Ами, имаше нещо, което трябваше да направя. И реших, че трябва да го направя сама, — сега не бях сигурна за втората част. Вярно, бях изпълнила целта си и сама, но осъзнах колко много хора ме обичаха и бяха зад мен. Кой знае как ли щяха да стоят нещата, ако бях поискала малко помощ? Може би щеше да е далеч по-лесно.

— Имам много въпроси, — предупреди ме тя.

Гласът й си бе възвърнал твърдостта и се усмихнах въпреки всичко. Сега отново си беше Джанин Хатауей, която познавах. И я обичах заради това. Очите й присветнаха срещу лицето ми и после се спуснаха към врата ми и видях, че замръзна. За миг на паника реших, че Оксана е пропуснала да излекува някой от белезите ми от ухапванията. Мисълта, че майка ми вижда до къде съм се оставила да падна в Сибир направо спря сърцето ми.

Вместо това тя протегна ръка и докосна яркия кашмирен шал, лицето й бе изпълнено с почуда и шок.

— Това… това е шалът на Ибрахим… той е семейна вещ…

— Не, това е от един мой приятел гангстер, който се казва Ейб…

Спрях веднага щом името му излезе от устните ми. Ейб. Ибрахим. Като ги чух и двете на глас, осъзнах колко близки са. Ейб… Ейб беше съкратено от Ейбрахим на английски. Ейбрахим, Ибрахим. Имаше съвсем малка разлика в първите букви. Ейбрахим беше достатъчно известно име в Щатите, но бях чувала Ибрахим само веднъж досега, казано с презрение от кралица Татяна, когато споменаваше някого, с когото майка ми се била замесила…

— Мамо, — казах, като не можех да повярвам. — Ти познаваш Ейб.

Тя все още докосваше шала, очите й отново се изпълниха от чувства, но този път различни от тези, които бе изпитала преди малко към мен.

— Да, Роуз. Познавам го.

— Моля те, не ми казвай… — О, Боже. Защо не бях извънбрачно, наполовина с кралска кръв дете като Робърт Дору? Или пък дъщеря на пощальона? — Моля те, не ми казвай, че Ейб ми е баща…

Нямаше нужда да ми казва. Беше изписано по лицето й, изражението й сякаш си спомняше други времена и места — и място и време, които несъмнено бяха свързани със зачеването ми. Ъъъх.

— О, Боже, — казах. — Аз съм дъщерята на Змей. Змей младша. Дори Змеица.

Това прикова вниманието й. Тя ме погледна.

— За какво, за Бога, говориш?

— Нищо, — казах. Бях шокирана, отчаяно опитвах да асимилирам новата информация в мирогледа си. Представих си онова лукаво, брадясало лице, като опитвах да открия някакви семейни прилики. Всички казваха, че в лице приличах на майка ми в по-младите й години…, но тенът ми, по-тъмната коса и очите… да, бяха същите като на Ейб. Знаех, че баща ми е турчин. Ето и какъв беше странният акцент на Ейб, не беше руски и беше съвсем непознат за ушите ми. Ибрахим вероятно беше турската версия на Ейбрахим.

— Как? — попитах. — Как, за Бога, си се забъркала с някой като него?

Тя изглеждаше засегната.

— Ибрахим е чудесен мъж. Не го познаваш, както аз.

— Очевидно, — поколебах се. — Мамо… трябва да знаеш. С какво се занимава Ейб?