Кръвно обещание

— Аз… пропуснах цял месец. Може би повече, — дните съвсем ми се губеха. Сега беше първата седмица на май, а си бях тръгнала приблизително в края на март, на рождения ми ден. Колко бяха това? Пет седмици? Почти шест?

— Изпусна две години и успя да наваксаш. Вярвам в теб. И дори и да имаш пробеми, дипломирането с по-ниски оценки е по-добро от липсата на такова.

Опитах да си се представя обратно в този свят. Дали беше минал само малко повече от месец? Часовете… еднодневните интриги… как можех да се върна просто така? Как можех да се върна към този живот, след като видях начина, по който живееше семейството на Дмитрий, след като бях с него и го изгубих — отново.

Дали щеше да каже, че ме обича?

— Не знам какво да кажа, — рекох на Албърта. — Това си е доста за решаване.

— Е, трябва да решиш бързо. Колкото по-скоро се върнеш в клас, толкова по-добре.

— Наистина ли ще ме пуснат? — точно това намирах леко невероятно.

— Аз ще те пусна, — каза тя. — Няма начин да оставя някой като теб да изчезне. И сега, след като Лазар я няма… е, нещата са доста пощуряли тук. Никой няма да ми създаде чак толкова голям проблем заради едни документи за записване. — кривата й усмивка леко се разшири. — А и ако ми създадат… ще дам да разберат, че имаш благодетел, който може да направи няколко нещица и да изглади всичко.

— Благодетел, — повторих равно. — Който носи ярки шалчета и златни бижута?

Тя сви рамене.

— Никого, когото познавам. Дори не зная името му — знам само, че може да заплаши да спре солидно дарение за училището, ако не се върнеш. Ако искаш.

Да. Сделки и подкупи. Съвсем сигурна съм кой е благодетелят ми.

— Дайте ми малко време да премисля нещата. Ще реша скоро, обещавам.

Тя се смръщи и замислено кимна рязко.

— Добре.

И двете се изправихме и тя ме изпрати до входа на сградата. Погледнах назад към

нея.

— Ей, ако наистина се дипломирам… мислите ли, че има някакъв шанс отново да стана официално пазител на Лиса? Зная, че вече са избрали хора за нея и че аз съм, ах, малко опозорена.

Спряхме до портите и Албърта подпря ръка на бедрото си.

— Не зная. Определено можем да опитаме. Нещата са станали доста по-сложни.

— Да, знам, — рекох тъжно, като се сетих за своеволията на Татяна.

— Но, както казах, ще направим каквото можем. Какво казах за завършването с ниски оценки? Няма да го направиш. Е, може би по математика и науките, но това е извън моя контрол. Обаче ще си от най-добрите сред новаците. Лично ще работя с теб.

— Добре, — казах, осъзнавайки компромиса от нейна страна. — Благодаря ви.

Точно пристъпих навън, когато тя ме повика.

— Роуз?

Задържах вратата и се извърна.

— Да? — лицето на Албърта бе нежно…, каквото не го бях виждала преди.

— Съжалявам, — каза тя. — За всичко, което се случи. И че никой от нас не можа да направи нищо за това.

Видях в очите й, че знаеше за мен и Дмитрий. Не бях сигурна как. Може би бе чула след битката; може би беше налучкала преди това. Въпреки всичко, по лицето й нямаше следа от упрек, само искрена тъга и съпричастие. Кимнах леко с израз на разбиране и излязох.

На следващия ден намерих Кристиан, но разговорът ни беше съвсем кратък. Беше трънал да се среща с някакви ученици, които обучаваше и бързаше. Но ме прегърна и изглеждаше искрено щастлив, че съм се върнала. Това показваше напредъка в отношенията ни, като вземех предвид първоначалните ни вражди.

— Време беше, — каза той. — Лиса и Ейдриън непрекъснато се чудеха къде си, но не бяха само те. А и някой трябва да постави Ейдриън на мястото му, знаеш как е. Не мога вечно аз да го правя.

— Благодаря. Наистина ме убива като го казвам, но и ти ми липсваше. Ничий сарказъм в Русия не може да се сравнява с твоя, — радостта ми изчезна. — Но понеже спомена Лиса…

— Не, не — той вдигна ръка в знак на протест, а лицето му се напрегна. — Знаех, че и до това ще стигнеш.

— Кристиан! Тя те обича. Знаеш, че това, което се случи, не беше по нейна вина…

— Зная, — прекъсна ме той. — Но не означава, че не боли. Роуз, знам, че ти е в природата да се намесваш и да казваш от какво се страхуват останалите, но, моля те…, не и този път. Имам нужда от време да премисля нещата.

Трябваше да преглътна доста отговори. Лиса беше споменала Кристиан във вчерашния ни разговор. Станалото между тях бе от нещата, за които най-много съжаляваше — вероятно нещото, заради което мразеше Ейвъри най-много. Лиса искаше да се сближи с него, да се сдобрят, ала той все още се дистанцираше. И да, беше прав. Не беше моментът да се намесвам — все още. Но наистина исках да оправят нещата.

Затова уважих желанието му и просто кимнах.

— Добре. Засега.

Последните ми думи го накараха да се усмихне криво.

— Благодаря. Виж, трябва да тръгвам. Ако някога ти се прииска да покажеш на хлапетата как да сритат нечий задник според старата школа, ела. Джил направо ще припадне, ако те види пак.

Казах му, че ще го направя и го оставих да си тръгне, тъй като и аз самата трябваше да бъда някъде. Обаче със сигурност не бях приключила с него.