Кръвно обещание

— И затова Рийд беше така объркан, толкова ядосан и винаги готов за бой. Той и Саймън са попивали всичката тъмна сила, която тя е излъчвала при използването на Духа. Както става при мен с Лиса.

— Да, само че ти изобщо не си като тези двамата. Със Саймън не беше така очевидно — той успяваше да запази безразличие, — но и двамата бяха съвсем на ръба. И сега? Вече не са и на него. И тримата не са.

Спомних си как Саймън гледаше в нищото и как Ейвъри пищеше. Потреперих.

— Когато казваш, че не са и на ръба…?

— Имам предвид, че са напълно полудяли. И тримата ще бъдат настанени в клиника за душевноболни до края на дните си.

— От това, което ти… ние направихме? — попитах и ахнах.

— Частично, — съгласи се той. — Ейвъри ни атакуваше с всички сили и когато ние отвърнахме, тогава известно количество… е, мисля, че се е получило нещо като препълване за умовете им. И честно казано, вземайки предвид състоянията на Рийд и Саймън от преди, това е щяло да се случи така или иначе. И с Ейвъри също.

— Марк беше прав, — промърморих.

— Кой?

— Другият целунат от сянката, когото срещнах. Казваше нещо, че с Лиса може и да успеем да се излекуваме от чернотата някой ден. Изисква се голям баланс на силите между владеещия Духа и целунатия от сянката. Още не разбирам напълно, но предполагам, че малкият кръг от тримата, в който е била и Ейвъри, не е успял да удържи баланса. Не мисля, че да се свържеш с повече от един човек е здравословно.

— Хах, — Ейдриън не каза нищо за момент и просто обмисли казаното. Най-накрая той се засмя. — Леле, не мога да повярвам, че си намерила друг владеещ Духа и целунат от сянката. Като да намериш игла в купа сено, но това винаги ти се случва. Нямам търпение да чуя и останалите ти премеждия.

Погледнах встрани и опрях глава на стъклото.

— Всъщност не са много интересни.

Никой от командващите в Академията не знаеше за ролята ми в разкриването на Ейвъри. Така че никой не ме и питаше кога се връщам. Все още се разчистваше и валяха въпроси към Ейдриън и Лиса. Духът още беше новият феномен, затова и никой не знаеше какво да си мисли за случилото се. Ейвъри и свързаните й души бяха отведени, за да им се окаже помощ и баща й вече беше временно напуснал.

Ейдриън ме записа като гост, от което получих пропуск за кампуса. Като на всички посетители и на мен ми дадоха списък с това къде можех да ходя, какво мога и какво не мога да правя. Съвсем спокойно го игнорирах.

— Трябва да тръгвам, — казах веднага на Ейдриън.

Той ме дари с разбираща усмивка.

— Досетих се.

— Благодаря ти…, че дойде да ме вземеш. Съжалявам, че трябва да те оставя… — той махна с ръка.

— Не ме оставяш. Ти се върна, това има значение. Успях да изтърпя това — мога да почакам още малко.

Срещнах очите му за миг, стреснах се от топлите чувства, които изведнъж се раздвижиха в мен. Запазих ги за себе си обаче, като само се усмихнах бързо на Ейдриън преди да тръгна през кампуса.

Получих доста странни погледи, докато отивах до стаята на Лиса. Часовете тъкмо свършваха, затова напливът на ученици беше голям — хора, бързащи да идат или да излязат някъде. И все пак, когато се разминавах с тях, чувах само тишина, хората спираха да се движат и говорят. Сетих се как беше, когато с Лиса се бяхме върнали в училище след бягството ни. Крачеха зад нас през закусвалнята и получавахме същото отношение от съучениците си.

Може би беше просто въображението ми, но този път ми се струваше по-зле. Изглеждаха ми по-шокирани. Мълчанието бе по-тежко. Последният път мислех, че хората са решили, че сме избягали един вид за забавление. Този път никой не знаеше защо наистина си бях тръгнала. Бях се прославила като герой след атаката в училище, за да напусна и да изчезна. Мисля, че някои от съквартирантите на Лиса решиха, че виждат призрак.

Игнорирането на клюките и чуждите мнения бе нещо, в което имах опит и затова минах бързо покрай зяпачите без да поглеждам назад, като се качих по стълбите два пъти по-бързо. Затворих се за чувствата на Лиса, когато влязох в коридорчето. Изглеждаше ми глупаво, ала исках да съм изненадана. Исках просто да отворя очи и да я видя лично, без да бъда предупредена как се чувства или за какво си мисли. Почуках на вратата.

Ейдриън беше казал, че да ме вижда в сънищата си не можело да се сравнява с виждането на живо. Същото важеше и за Лиса.

Да бъда в главата й изобщо не беше като това да съм близо до нея в реалността. Вратата се отвори и сякаш видение се материализира пред мен, някакъв небесен вестоносец се спусна отгоре. Никога не съм била далеч от нея толкова дълго и след всичкото това време, част от мен се запита дали не си въобразявам.

Ръката й покри устата й и тя ме зяпна с ококорени очи. Реших, че и тя се чувства по същия начин — дори не е била предупредена за посещението ми. Просто й бяха казали, че се връщам “скоро”. Нямаше съмнение, че и за нея изглеждах като привидение.