Кръвно обещание

— Шегуваш ли се? Как можех да не дойда? Бяхте като пожар с всичкия този извиращ от вас Дух. Усещах го през целия път от кампуса, — той огледа наоколо. — Боже, имам много въпроси.

— И ти, и аз имаме, — промърмори тя.

Трябва да тръгвам, казах на Лиса. Почувствах се леко тъжна, че трябва да ги

оставя.

Липсваш ми. Кога ще се върнеш?

Скоро.

Благодаря ти. Че беше тук заради мен.

Винаги. Подозирах, че в собственото си тяло се усмихвах. О, и Лиса? Кажи на Ейдриън, че се гордея с него.

Стаята в Академията изчезна. Отново седях на леглото в другата половина на света. Ейб ме гледаше загрижено. Марк също бе угрижен, но очите му бяха впити само в Оксана, която лежеше до мен. Изглеждаше малко като Ейвъри, бледа и изпотена. Марк сграбчи ръката й подивяло, страх го изпълни целия.

— Добре ли си?

Тя се усмихна.

— Просто съм уморена. Ще се оправя.

Исках да я прегърна.

— Благодаря ти, — казах задъхано. — Толкова ти благодаря.

— Радвам се, че помогнах, — каза тя. — Но се надявам, че няма да има нужда да го правя пак. Беше… странно. Не съм сигурна каква роля изиграх.

— Нито пък аз, — наистина беше странно. Понякога беше сякаш Оксана наистина беше там, бореща се заедно с Лиса и останалите. Друг път усещах, че Оксана е свързана с мен. Потреперих. Прекалено много умове, свързани заедно.

— Следващият път трябва да си до нея, — каза Оксана. — В истинския свят.

Погледнах към ръцете си, объркана и несигурна какво да мисля. Сребърният

пръстен светна към мен. Свалих го и й го подадох.

— Този пръстен ме спаси. Може ли да те излекува, макар че ти си го направила?

Тя го взе в ръка за миг и после ми го върна.

— Не, но както казах, ще се оправя. Лекувам се бързо сама.

Беше вярно. Бях виждала забележително бързото възстановяване на Лиса преди. Беше част от това да имаш Духа в себе си. Загледах пръстена и някаква грижа се настани в ума ми. Беше ми хрумнала още докато пътувах с възрастната двойка към Новосибир, когато бях ту в съзнание, ту в безсъзнание.

— Оксана… стригой е докосвал този пръстен. И за няколкото мига — в които това стана — беше сякаш… е, той беше стригой, няма спор. Но сякаш като го държеше бе почти като преди.

Оксана не отвърна веднага. Тя погледна към Марк и погледите им се срещнаха за дълъг момент. Той прехапа устна и поклати глава.

— Недей, — каза той. — Това е приказка.

— Какво? — възкликнах аз. Гледах го напрегнато. — Ако знаеш нещоза това — за стригоите — трябва да ми кажеш!

Марк заговори остро на руски с предупредителен глас. Оксана изглеждаше почти толкова решена.

— Няма причина да отказваме информация, — отвърна тя. Извърна се към мен с тъжно лице. — Марк ти е казвал за мороя, когото срещнахме отдавна… другия владеещ Духа?

Кимнах.

^{- Да}.

— Той разказваше доста истории, повечето, от които не мисля, че са истина. Но една от тях… е, той твърдеше, че е върнал стригой към живота.

Ейб, тих досега, се изсмя.

— Това е приказка.

— Какво? — главата ми се завъртя. — Как?

— Не знам. Така и не ни каза много, а и детайлите винаги ги променяше. Умът му почти беше изчезнал и мисля, че половината от казаното си го измисляше, — обясни тя.

— Той е луд, — каза Марк. — Не беше истина. Не се връзвай на фантазиите на един луд. Не приемай това като фикс идея. Не позволявай да ти стане следващата ревностна цел. Трябва да се върнеш при твоята свързана душа.

Преглътнах, всяка емоция на света сега се бе заклещила в стомаха ми. Беше ли истина? Дали владетел на Духа бе върнал стригой към живота? Теоретично… е, владеещите Духа можеха да лекуват и връщат от мъртнвите, защо не и немъртви? А Дмитрий… Дмитрий определено изглеждаше като излекуван, когато държеше пръстена. Дали Духът му бе повлиял и бе докоснал част от старата му същност? В онзи миг бях решила, че семейни спомени му влияеха…

— Трябва да говоря с този човек, — промърморих.

Не че знаех защо. Приказка или не, беше прекалено късно. Бях го направила. Бях убила Дмитрий. Нищо не можеше да го върне сега, никакво чудо на Духа. Сърцето ми задумка бързо и едва успявах да дишам. В главата си го видях как пада, пада… пада вечно с кола в гърдите си. Дали щеше да каже, че ме обича? Щях да се питам това до края на живота си.

Агония и скръб ме изпълниха, макар че в същото време бях и облекчена. Бях освободила Дмитрий от злото. Бях го дарила с мир, като му дадох това щастие. Може би той и Мейсън бяха заедно, някъде в Рая, упражнявайки се като пазители. Бях направила правилното нещо. Не биваше да съжалявам.

Неосъзнаваща чувствата ми, Оксана коментира последните ми думи.

— Марк не се шегуваше. Този човек е луд, дори и да е още жив. Последният път, когато го видяхме, едва можеше да завърже разговор или да използва магията си. Той започна да се крие. Никой не знае къде е, освен може би брат му.

— Достатъчно, — предупреди Марк.

Вниманието на Ейб обаче бе привлечено. Той се наклони напред, с хапливо изражение, както винаги.

— Как се казва този мъж?

— Робърт Дору, — каза Марк след няколко мига колебание.