Конго

Почти всички езиково обучени примати псуваха, като използваха различни думи. Понякога ругателната дума сякаш беше избирана случайно, като „куку“, „тъпанар“ или „хахо“. Но най-малко осем примати от различни лаборатории независимо бяха стигнали до сигнализирането на изключителен гняв и неразположение чрез почукване с юмрук под брадичката. Единствената причина, поради която това забележително съвпадение да не е описано, беше, че никой учен нямаше желание да се ангажира с обяснението му. Явно това доказваше, че маймуните, също като хората, считаха термините за телесните екскременти като най-подходящи за изразяване на гняв и охулване.

Питър лайнар, сигнализира повторно тя.

— Ейми… — Той удвои дозата Торален.

Питър лайнар лодка лайнар хора лайнар.

— Ейми, затваряй си устата.

Той се напрегна целият и се приведе напред, имитирайки гневната поза при горилите; това често я караше да отстъпи, но този път нямаше ефект.

— Не ставай смешна — предупреди я Елиът, приближавайки я с готова спринцовка. — Питър обича Ейми.

Тя се дръпна назад, не му позволявайки да я приближи. Елиът накрая се видя принуден да зареди пистолета си със сгъстен въглероден двуокис и изстреля стрелата право гърдите й. През всичките им години прекарани заедно беше прибягвал до този ход само три или четири пъти. Тя измъкна стрелата с тъжно изражение. Питър не обича Ейми.

— Прощавай — изрече Елиът и затича да я подхване; тя подбели очи и се строполи в обятията му.

Ейми лежеше по гръб в краката на Елиът във втората лодка, като дишаше учестено. Елиът видя отпред Мънро застанал в първата лодка, водейки мълчаливо малката флотилия надолу по течението.

Мънро беше разделил експедицията на две части с шест души във всяка; Мънро беше в първата, а Елиът, Рос и Ейми — във втората, под командването на Кахега. По думите на Мънро втората лодка щеше да се „поучи от фаловете на първата.“

През първите два часа обаче нямаше никакви издънки. Усещането да стоиш на носа на лодката и да гледаш как джунглата се разтваря от двете страни на реката беше неописуемо. Истинска идилия, само че адски гореща; Рос през минута започна да топи ръка в мътната вода, докато накрая Кахега я предупреди.

— Където има вода, там винаги има мамба — каза той.

Кахега посочи към калните брегове, където крокодилите се печаха на слънце, изпълнени с безразличие към присъствието им. От време на време някой от тях се прозяваше, оголвайки безброй зъби, но повечето време изглеждаха като убити от жегата.

Елиът изпита спотаено разочарование. Той беше отраснал с филмите за джунглата, където крокодилите се хвърляха застрашително във водата още с приближаването на лодките.

— Няма ли да ни атакуват? — запита той.

— Прекалено горещо — отвърна Кахега. — По жега Мамба сънливи, обичат хладно време, хранят вечер и сутрин, не сега. Денем Кикую казват мамба постъпила в армия, раз-два-три.

И той се изсмя.

След няколко обяснения стана ясно, че хората от племето на Кахега били забелязали, че през деня крокодилите се надигали от земята на дебелите и къси крака с движения които им напомняли за армейски строеви упражнения.

— От какво се тревожи толкова Мънро? — запита Елиът. — От крокодилите ли?

— Не — отвърна Кахега.

— От ждрелото на Рагора?

— Не.

— Тогава от какво?

— След ждрело — отвърна Кахега.

Реката започна да криволичи; навлязоха в завой и дочуха нарастващия грохот на водата. Елиът усети как лодката набира скорост; покрай бордовете й сякаш извираше пяна.

— Дръжте здраво, доктори! — изкрещя Кахега.

Навлязоха в ждрелото.

В паметта на Елиът останаха само откъслечни, калейдоскопични картини от спускането през теснината: зловещата мътна вода превърната в млечнобяла пяна под слънцето; лудешките подхвърляния на лодката им, и кошмарните подмятания на лодката на Мънро пред тях, като по чудо запазваща баланс.

Движеха се толкова бързо, че погледът им не можеше да спре върху превърналите се в непрекъсната червени ивица скали на каньона; горещият влажен въздух и леденостудените мътни води ги връхлитаха; всички бяха прогизнали до кости; мътната вода кипеше в чиста снежнобяла пяна около черните стърчащи скали напомнящи главите на плешиви мъртъвци.

Всичко се развиваше със светкавична бързина.

Пред тях лодката на Мънро често се губеше в продължение на минути сред врящия ад. Грохотът отекваше в стените на каньона и ги връхлиташе отново удвоен и утроен; в най-дълбоките части на каньона, където слънчевите лъчи никога не успяваха да се доберат, лодките се движеха сред мрачен кипящ ад, блъскаха се в скалните стени, въртяха се като обезумели, докато лодкарите крещяха и псуваха с цяло гърло и се отблъскваха с греблата от скалите.

Ейми лежеше по гръб, завързана за борда на лодката, и Елиът беше обзет от несекващия страх да не се удави от непрестанните мътни вълни връхлитащи през края на борда. Рос също не беше по-добре; още от самото начало бе започнала да си повтаря „О Господи, О Господи, О Господи“ сякаш изпаднала в някакъв транс, а водата не спираше да ги връхлита злобно.