Конго

— Изостанали сме страшно от графика — каза тя. — И с всяка загубена минута тук шансовете ни намаляват още повече.

За пръв и последен път по време на експедицията Мънро изтърва нервите си.

— Слушай, докторке — изръмжа той, — това не ти е центърът на Хюстън, а сърцето на шибаното Конго и тук никак не е хигиенично да си болен. Имаме лекарства. Още имаме възможност да спасим човека. Не можеш да го зарежеш просто така. Просто не можеш.

— Отидем ли до селото, остатъкът от деня направо го отпиши — каза Рос. — Това означава още девет или десет часа закъснение. Все още имаме някакъв шанс. При следващото закъснение казваме сбогом на всичко.

Един от пигмеите заговори бързо на Мънро. Той кимна, хвърляйки няколко пъти поглед към Рос. После се обърна към останалите.

— Казва, че болният бял мъж имал някакъв надпис върху ризата си. Той ще ни го нарисува.

Рос погледна часовника си и въздъхна.

Пигмеят взе една пръчка и започна да рисува в калта пред краката си. Рисуваше бавно, целият застинал от напрежение докато възпроизвеждаше непознатите символи: ТСЗР.

— О, Господи — простена Рос.

Пигмеите не ходят през гората; те тичат с къси крачки, плъзгайки се покрай лианите и клоните на дърветата, прескачайки се лекота дъждовните локви и напуканите корени. От време на време се извръщаха през рамо и се кикотеха на трудностите, с които се сблъскваха тримата бели хора.

За Елиът това беше особено трудно; никога през живота му не се беше налагало да прескача върволица от корени, да избягва дървесни стволове, клонки на бодливи храсти. Задъхваше, въздухът не му стигаше в опита му да не изостава от дребните човечета които с лекота подскачаха пред него. Рос не се справяше по-добре от него, и дори Мънро, въпреки изненадващата си ловкост започваше да показва признаци на умора.

Накрая излязоха до един малък поток и обляна от слънце поляна. Пигмеите насядаха по камъните, подлагайки лица на слънцето. Белите хора се строполиха полумъртви, задъхани до смърт. На пигмеите това се стори повече от смешно и избухнаха в добродушен смях.

Пигмеите са най-ранните човешки обитатели на конгоанските тропически гори. Малкият им ръст, отличителният им характер, и безкрайна издръжливост ги бяха направили известни още преди векове. Преди повече от четири хиляди години един египетски военачалник на име Херкуф навлязъл във великата гора западно от Лунните планини; там открил една раса от дребни хора които пеели и танцували пред своя Бог. Изумителният доклад на Херкуф имал своите последици и Херодот, както по-късно и Аристотел настоявали, че историите за дребните хора са истина, а не измислица. С напредването на столетията Танцьорите на Бога неизбежно обрасли с легенди.

До седемнадесет век европейците се колебаели дали съществуват дребни хора с опашки, които можели да летят между дърветата, да стават невидими, и да убиват слонове. Фактът, че много често скелети на шимпанзета били погрешно приемани за пигмейски, още повече обърквали цялостната картина. Колин Търнбъл отбелязва, че много елементи от легендата отговарят на истината: изработените от меки дървесни кори превръзки около слабините наистина висели отзад и изглеждали като опашки; пигмеите можели да се сливат с дърветата и да стават в буквалния смисъл на думата невидими; и те открай време ловували и изтребвали слоновете.

Пигмеите със смях се изправяха на крака и хукваха между дърветата. Белите хора с пъшкане се надигаха и закретаха подир тях. Тичаха така в продължение на половин час и тогава Елиът долови мириса на пушек, след което се озоваха сред едно открито пространство до един поток където се намираше селището.

Видя десет ниски колиби със заоблени покриви високи не повече от четири фута, подредени в полукръг. Жителите им бяха излезли всички на следобедния припек, жените чистеха гъби и ягоди набрани през деня, или готвеха корени и костенурки върху пращящи огньове; деца щъкаха наоколо и се закачаха с възрастните мъже насядали зад къщите, които пушеха докато жените им работеха.

По даден от Мънро сигнал изчакаха на края на селото докато ги забележат, и тогава ги поведе. Пристигането им събуди голям интерес; децата се закикотиха и замахаха с ръце; мъжете искаха тютюн от Мънро и Елиът; жените докосваха русите коси на Рос и спореха помежду си. Малко момиченце пропълзя между краката на Рос, взирайки се нагоре. Мънро обясни, че жените не били сигурни, дали Рос боядисва косите си, и че момиченцето решило да разреши спора.

— Кажи им, че е естествена — отвърна Рос цялата поруменяла.

Мънро каза няколко думи на жените.

— Обясних им, че това е цветът на косата на баща ти — каза й той. — Не съм сигурен обаче дали повярваха.

Той даде цигари на Елиът да ги раздаде, по една на всеки мъж; мъжете приеха с благодарност подаръка му.