Конго

Мънро обаче премълча истината за Конго. Четвърта по големина река в света (след Нил, Амазонка и Янгцзъ), тя беше уникална в много отношения. Гънеше се като гигантска змия през територията на почти цяла Африка, пресичайки два пъти екватора; първият път отиваше на север, към Кисангани, а по-късно завиваше на юг, към Мбандака. Това беше факт толкова забележителен, че дори преди сто години географите не са могли да повярват в него. Тъй като Конго тече и на север, и на юг от екватора, някъде по течението й винаги има дъждовен сезон; реката никога не претърпяваше сезонните флуктуации, на които бяха подложени реки като Нил. Конго вливаше едно постоянно количество вода от 1 500 000 кубически фута всяка секунда в Атлантическия океан, приток по-голям от всяка друга река с изключение на Амазонка.

Този сложен курс обаче правеше Конго също така и най-трудно плаваемата от всички реки. Първите сериозни препятствия започваха с бързеите на езерото Станли, на триста мили от Атлантика. На две хиляди мили навътре в континента, при Кисангани, където реката беше все още миля широка, водопадът Вагения блокираше цялата речна навигация. Когато човек се промъкваше срещу течението покрай ветрилото от притоци, спънките ставаха още по-жестоки, защото над Кисангани притоците се спускаха стръмно от изворите си, високите савани на юг, и високите 16 000 фута покрити със снежна шапка планини Рувензори на изток.

Притоците образуваха серия ждрела, най-впечатляващото от които беше Порт д’Анфе, Вратата на Ада, в Конголо. Тук мудната река Луалаба се провираше през ждрело дълбоко половин миля и широко само сто ярда.

Рагора представляваше един дребен приток на Луалаба, като се вливаше в нея близо до Кисангани. Племената около реката го наричаха баратавани, или „измамният път“, защото Рагора беше известна с мръсното си променливо поведение. Основната й черта беше Ждрелото, врязана скална теснина дълбока двеста и на места широка не повече от десет фута. В зависимост от последните превалявания, Ждрелото на Рагора представляваше или приятен сценичен спектакъл, или кипящ кошмар от бяла пяна.

В Абуту бяха още на петнайсет мили нагоре по течението от ждрелото, а състоянието на реката не им казваше нищо какво ги очаква в него. На Мънро това му беше пределно добре известно, но не се чувстваше задължен да го разясни на Елиът, особено след като в момента Ейми бе обсебила цялото му внимание.

Ейми следеше с нарастващо безпокойство как Кахега и хората му надуваха двата сала Зодиак. Тя задърпа Елиът за ръкава и запита настойчиво Какви балони?

— Това са лодки, Ейми — каза той, макар и да усещаше, че тя вече го бе проумяла. „Лодка“ беше дума, която тя бе заучила много трудно; тъй като не обичаше водата, не проявяваше никакъв интерес към всичко предназначено за пътуване по нея.

Защо лодка? запита тя.

— Сега пътуваме с лодка — обясни Елиът.

И действително в момента хората на Кахега избутваха лодките до водата, и ги товареха с оборудването, трупайки до гумените опори на горния ръб на борда.

Кой пътува? запита тя.

— Всички ние пътуваме — отвърна Елиът.

Ейми продължи да наблюдава внимателно. За нещастие, всички бяха нервни. Мънро крещеше заповеди, мъжете работеха прибързано и често изтърваха или слагаха неправилно пакетите. А Ейми винаги беше крайно чувствителна към настроенията на хората около нея. Елиът никога нямаше да забрави колко упорито бе настоявала тя, че нещо не е наред със Сара Джонсън дни преди накрая Сара да признае на екипа от проекта Ейми че се е разделила със съпруга си. Сега Елиът беше сигурен, че Ейми е усетила напрежението. Прекосим вода в лодка? запита тя.

— Не, Ейми — каза той. — Няма да прекосяваме. Ще пътуваме с лодка.

Не, сигнализира Ейми, изпъвайки гръб и напрягайки рамене.

— Ейми — започна да я увещава Елиът, — не можем да те оставим тук сама.

Тя вече имаше решение. Други хора отива. Питър остава Ейми.

— Съжалявам, Ейми — каза той. — Трябва да тръгваме. И двамата.

Не, сигнализира тя. Ейми не отива.

— Да, Ейми.

Той отиде до багажа си и измъкна спринцовката си и ампула с Торален.

Гневна и настръхнала, тя опря юмрук под брадичката си.

— Внимавай какво говориш, Ейми — предупреди я той.

Рос се приближи до тях с оранжеви спасителни жилетки за него и Ейми.

— Нещо не е наред ли?

— Тя ме псува — каза Елиът. — По-добре ни остави сами.

Рос хвърли поглед към напрегнатото и втвърдено тяло на Ейми и побърза да се отдалечи.

Ейми сигнализира името на Питър, после отново почука с юмрук брадичката си. Това на Еймслан означаваше „мръсен“, макар и повечето маймуни да го използваха когато съобщаваха че искат да ходят по голяма нужда. Изследователите на приматите не изпитваха никакви илюзии какво значение влагаха животните в тази дума. Ейми казваше, Питър лайнар.