Конго

— Дръжте се! — изрева Кахега и отново стреля. Хипопотамът изчезна зад поредния облак газ, и лодката навлезе в следващия завой. Когато газовият облак се разсея, от животното нямаше и следа. Сигналната ракета падна във водата и мракът отново ги погълна. Елиът сграбчи Ейми и след малко се озоваха застанали до колене в мътната вода.

Успяха да закарат лодката до тъмния бряг. Мънро заби греблата и успя да изкара и тяхната лодка на брега. Той огледа пораженията и обяви, че ще надуят още една лодка и ще продължат. Обяви почивка и всички се излегнаха на брега под лунната светлина; тишината се огласи от непрекъснати плесници; всички биеха комарите.

Покоят им внезапно беше нарушен от свистящия писък на ракети „земя-въздух“, разцъфващи в ослепителни експлозии в небето над тях. С всяка експлозия брегът се обагряше яркочервено, хвърляйки дълги сенки, след което отново потъваше в мрак.

— Хората на Мугуру стрелят, не си играят — забеляза Мънро, посягайки за полевия си бинокъл.

— Но по какво стрелят? — запита Елиът, втренчен в небето.

— Направо ми взе думите от устата — отвърна Мънро.

Ейми докосна Мънро за ръката и сигнализира, Птица идва. Никой обаче не чуваше шум от самолет; във въздуха се разнасяше само грохотът на ракетите.

— Как мислиш, дали наистина чува нещо? — запита Мънро.

— Има много остър слух.

И в този момент всички дочуха бръмченето на далечен самолет, който приближаваше от юг. С наближаването му вече се виждаха отчаяните маневри, с които пилотът се мъчеше да се провре сред букета избухващи ракети.

— Тия бедни копелета се опитват да спечелят време — произнесе Мънро, оглеждайки самолета през бинокъла. — Това е транспортен С-130 със знаците на японски авиолинии. Снабдителен самолет за базовия лагер на консорциума; ако успее да се промъкне, разбира се.

Огромната машина лавираше с отчаяно усилие, описвайки бесни зиг-заги сред избухващите ракети.

— Това трябва да е надминало всичките им очаквания — проговори Мънро. — Екипажът сигурно се моли групово; договорът им едва ли е предвиждал каскада като тая.

Елиът изпита внезапно съчувствие към непознатия екипаж; представяше си как надзъртат ужасени през илюминаторите. Дали крещяха на японски? Проклинайки минутата, когато се бяха съгласили да вземат участие?

След миг, когато самолетът се устреми на север и се скри от очите им, една последна ракета с нажежено до алено сопло се втурна подир него, но той вече бе потънал зад дърветата, и до слуха им достигна грохотът на далечна експлозия.

— Сигурно се измъкнаха — каза Мънро, изправяйки се на крака. — По-добре да тръгваме.

Той закрещя на суахили към Кахега да събира хората си.

2. Мукенко

Елиът потрепера, дръпна ципа на якето си догоре и зачака примирено да секне градушката. Бяха се сгушили под навеса образуван от вечнозелените дървета на 8 000 фута надморска височина върху алпийските склонове на планината. Беше десет сутринта и температурата на въздуха беше 38 градуса. Само преди пет часа бяха оставили реката зад себе си и бяха започнали предутринното си изкачване сред врящата 100-градусова джунгла.

Ейми стоеше до него и наблюдаваше как парчетата град с размери на топка за голф засипват тревата и шибат клоните на дърветата над главите им. Тя не беше виждала град до този момент.

Какво име?, сигнализира тя

— Град — отвърна й той.

Питър накара спре.

— Иска ми се да можех, Ейми.

Тя наблюдава още малко градушката и после сигнализира, Ейми иска ходи вкъщи.

Беше започнала да говори за връщане у дома още предната нощ. Макар и ефектът на торалена да беше отшумял, тя си остана все така потисната и отчуждена. Елиът й бе предложил малко храна да я поразсее. Тя сигнализира, че иска мляко. Когато й каза, че нямат никакво мляко (нещо, което тя знаеше много добре), тя сигнализира, че иска банан. Кахега донесе отнякъде кичур дребни, леко кисели диви банани. Предният ден Ейми бе яла от тях без възражения, сега обаче презрително ги захвърли във водата, сигнализирайки, че иска „истински банани“.

Когато Елиът й съобщи, че нямат истински банани, тя сигнализира Ейми иска ходи вкъщи.

— Сега не можем да се приберем у дома, Ейми.

Ейми добра горила Питър отведе Ейми вкъщи.

Ейми го познаваше само като човека, който отговаряше за нея, единственият съдник на ежедневния й живот в експерименталната камера на проекта Ейми. Той не знаеше как по-ясно да й обясни, че вече не отговаря за нея, и че това тук не е наказание за нея.

В действителност всички бяха загубили кураж. Всеки ден членовете на експедицията бяха гледали с надежда към изкачването като начин за спасение от жегите на тропическата гора, но с процеса на катерене ентусиазмът им бързо започна увяхва.

— Господи — простена Рос. — Не ни стигаха хипопотамите, ами сега и град.

Като по чудо, градът спря.

— Всичко е наред — обяви Мънро. — Да тръгваме.