След като приключиха с уводната част, поведоха ги към един наскоро построен дом в далечния край на поляната, където според думите им се намираше мъртвият бял мъж. Откриха един мръсен и брадясал мъж на около тридесетина години, седнал с кръстосани крака в малката врата, втренчен пред себе си. След миг Елиът разбра, че мъжът беше изпаднал в кататонично състояние; беше напълно неподвижен.
— О, Господи — възкликна Рос. — Това е Боб Дрискол!
— Познаваш ли го?
— Беше от геолозите на първата експедиция. — Тя се приведе към него и помаха ръка пред очите му. — Боби, аз съм, Карън. Боби, какво се случи?
Дрискол не реагира; дори очите му останаха неподвижни. Беше все така втренчен.
Един от пигмеите предложи обяснение на Мънро.
— Дошъл е в лагера им преди четири дни — каза Мънро. — Бил подивял и трябвало да го успокояват. Мислят, че има черноводна треска, така че му направили отделна къща и му дали някакви лекарства, и той се успокоил. Сега им позволява да го хранят, но не проговаря. Мислят, че може би е бил заловен от войниците на генерал Мугуру и е бил изтезаван, или пък е агуду — ням.
Рос в ужас се дръпна от него.
— Не виждам какво можем да направим повече за него — каза Мънро. — Не и в това състояние, в което изпаднал. Физически може би е наред, но… — Той поклати глава.
— Ще дам в Хюстън координатите му — реши Рос. — Те ще изпратят помощ от Киншаса.
Дрискол не мръдна през целия разговор. Елиът се приведе към него да погледне отблизо очите му, но още преди се приближи съвсем, Дрискол набърчи нос. Цялото му тяло се напрегна. Зави леко като човек, който всеки миг се кани да нададе писък.
Елиът зашеметен се отдръпна и Дрискол се отпусна, занемял отново.
— Какво, по дяволите, беше това?
Един от пигмеите прошепна в ухото на Мънро.
— Той твърди, че миришеш целият на горила — обясни Мънро.
3. Рагора
Два часа по-късно се събраха с Кахега и останалите, водени от пигмей през тропическата гора южно от Габуту. Всички бяха мрачни, без никакво желание за разговор, и страдащи от пристъпи на дизентерия.
Пигмеите бяха настояли да останат да вечерят с тях; Мънро усети, че нямаха избор, и приеха. Гостиха ги основно с продълговати диви картофи, наречени китсомбе, които напомняха сбръчкан аспарагуси; горски кромид лук, наречен отса; и модоке, листа от дива маниока, заедно с няколко вида гъби. Менюто беше придружено от малки количества кисело и жилаво месо от костенурка, поръсено с някой друг скакалец, гъсеница, червеи, жаби и охлюви.
Диетата съдържаше действително два пъти пъти протеини от обикновената пържола, но не се отрази добре на несвикналите им стомаси. Нито пък новините около лагерния огън повдигнаха духа им.
Според пигмеите частите на генерал Мугуру били установили лагер за продоволствие и запаси на стръмния склон на Макран, където се беше запътил Мънро. Най-разумното беше да избягнат войниците. Мънро обясни, че на езика суахили няма дума за кавалерство или спортно съперничество, което беше в сила и за конгоанския му вариант, Лингала.
— В тази част на света законът е „Убий, или ще бъдеш убит“. Най-добре е да не им се навираме в краката.
Единственият друг вариантен маршрут водеше на запад, към река Рагора. Мънро се свъси над картата си, Рос на свой ред се намръщи над компютъра.
— Какво не й е наред на река Рагора? — запита Елиът.
— Може би нищо — каза Мънро. — Зависи от това, колко дъжд се е изсипал последните дни.
Рос погледна часовника си.
— Вече сме изостанали с дванайсет часа — заяви тя. — Единственото, което ни остава, е да продължим напред през нощта по реката.
— Аз така или иначе щях да го направя — каза Мънро.
Рос никога не беше чувала някой водач на експедиция да води групата си през непозната и дива област нощем.
— Така ли? Защо?
— Защото препятствията по долното течение на реката ще се преодолеят по-лесно нощем.
— Какви препятствия?
— Всяко нещо по реда си — отвърна Мънро.
Оставаше им една миля до Рагора, когато до слуха им стигна далечният грохот на мощна вода. Ейми веднага се възбуди и непрекъснато сигнализираше Каква вода? Елиът се опита да я успокои, но без да влага много старания; Ейми трябваше да свикне с реката и да превъзмогне страховете си.
Когато обаче се добраха до Рагора, те откриха, че звукът идваше от някакви прагове нагоре по течението; частта от реката точно пред тях беше широка към петдесетина фута и влачеше мудно мътните си води.
— Не изглежда толкова зле — отбеляза Елиът.
— Така е — съгласи се Мънро.