Конго

ДЕН 6: ЛИКО 18 ЮНИ, 1979

1. Тропическа гора

На следващата сутрин навлязоха в просмукания с влага безкраен мрак на конгоанската тропическа гора.

Мънро отбеляза завръщането на старото чувство на потиснатост и клаустрофобия, примесено с някаква странна, смазваща преумора. Като конгоански наемник през шейсетте той бе избягвал джунглата всеки път, когато беше възможно. Повечето военни сблъсъци се бяха случвали на открити пространства — в белгийските колониални градове, покрай бреговете на реките, по прашните глинести пътища. Никой не искаше да воюва в джунглата; наемниците я ненавиждаха, а суеверните симба се бояха от нея. При всяко настъпление на наемниците въстаниците често бягаха в джунглата, но никога не се отдалечаваха много, и войниците на Мънро никога не ги преследваха. Просто ги изчакваха да се върнат на откритото пространство.

Дори и през шейсетте джунглата си оставаше терра инкогнита, непозната земя, способна да държи на дистанция технологията на механизираната война. И съвсем разумно, помисли си Мънро. На войниците просто не им беше тук мястото. Не изпитваше никаква наслада от завръщането си.

Елиът, който до този момент не беше стъпвал в тропическа гора, беше като омагьосан от гледката. Джунглата съвсем не приличаше на предварителните му представи за нея. Размерите й го свариха абсолютно неподготвен — гигантските дървета се извисяваха чак до небето, със стебла големи колкото къща, и чудовищни покрити с мъх корени. Пространството под короните на дърветата напомняше на вътрешността на катедрала: слънцето отсъстваше напълно и той не можеше да нагласи блендата на фотоапарата си.

Очакваше и да е по-плътна, отколкото беше в действителност, но експедицията им напредваше съвсем свободно през нея; изглеждаше някак си странно пуста и притихнала, само от време на време някой птичи писък или крясък на маймуна нарушаваше тишината. Беше странно монотонна; макар и да видя всички възможни нюанси и оттенъци на зеленото в листата и обвиващите растения, рядко се мяркаха цветя. Дори и редките орхидеи изглеждаха бледи, с приглушен цвят.

Беше очаквал да гази до глезени в прогнили корени и клони, но и това не се оказа така. Почвата под краката му често беше твърда, а въздухът имаше съвсем неутрален дъх. Горещината обаче беше невероятна, влага сякаш бе покрила всичко: листата, земята, стеблата на дърветата, самия застинал въздух, уловен като в капан под надвисналите дървета.

Елиът би се съгласил напълно с описанието на Станли от преди един век: „Надвисналите ни над главите широко разперени клони спират напълно дневната светлина… Ние се движим в един постоянен полумрак… Росата непрeкъснато се стича отвсякъде… Дрехите ни вече са подгизнали от влагата… Всяка пора излъчва пот, защото атмосферата е ужасна… С каква ужасна обстановка ни посреща Тъмната Неизвестност!“

Елиът беше очаквал с такова нетърпение първата си експедиция в екваториалните африкански тропически гори, че беше направо изненадан колко бързо се почувства потиснат, и много скоро си даде сметка колко скоро се бе изпарило желанието му за изследователска работа. Но тропическите гори са дали живот на по-голямата част от живите организми, в това число и на човека. Джунглата не беше еднородно обкръжение, подредена във вертикално отношение като кейк на слоеве. Всяка околна микросреда осигурява жизнено пространство на огромно множество растения и животни, но тук типично бяха представени малко на брой представители от всеки вид. Тропическата гора подкрепя четири пъти повече на брой животински видове в сравнение с горите от умерената зона. Докато крачеше през гората, на Елиът му хрумна сравнението, че се намира в гигантска и гореща тъмна утроба, място, където новите видове се отглеждат в постоянни условия, докато пораснат достатъчно, за да мигрират в по-тежките и силно променливи умерени зони. Така е било от милиони години.

Поведението на Ейми мигновено претърпя огромна промяна още щом навлязоха в гигантския влажен мрак на родния й дом. В последствие Елиът се сети, че можеше да предскаже промяната, ако се беше замислил.

Ейми вече не крачеше с групата.

Упорито настояваше да пасе по пътеката, спираше и сядаше в тревата, дъвчеше крехки корени и трева. Нищо не беше в състояние да я принуди да ускори крачка, и не искаше и да чуе молбите на Елиът да върви с тях. Хранеше се бавно, с някакво замечтано, отсъстващо изражение на лицето. Избираше си места, където се промъкваше по някой слънчев лъч, лягаше на гръб и се уригваше доволна.

— Какво става, по дяволите? — запита ядосано Рос. Непрекъснато губеха темпо.

— Отново се превърна в горила — обясни Елиът. — Те са вегетарианци, и прекарват почти целия ден в хранене; те са едри животни и имат нужда от големи количества храна.

Ейми моментално бе възстановила типичните за вида си навици.

— Добре, но не можем ли да я принудим да върви в крак с нас?