Конго

— Опитвам се, но не ми обръща никакво внимание. — И той знаеше защо: Ейми най-после се бе завърнала в света, където за Питър Елиът нямаше място, където тя сама можеше да си намира храна и сигурност и подслон, и всичко останало, от което се нуждаеше.

— Училището свърши — заяви Мънро, обобщавайки ситуацията. Той обаче имаше решение за случая. — Остави я — каза късо той и поведе хората. Хвана Елиът за лакътя. — Не се обръщай назад — посъветва го той. — Просто върви, и се прави, че не я забелязваш.

Няколко минути крачеха мълчаливо.

— Тя може да ни последва — не издържа след малко Елиът.

— Хайде, хайде, професоре — изсмя се Мънро. — Мислех, че познаваш горилите.

— Познавам ги — каза Елиът.

— Тогава си наясно, че в тази част на тропическата гора няма никакви горили.

Елиът кимна; не беше видял никакви леговища или изпражнения.

— Но тя има тук всичко, от което се нуждае.

— Не всичко — възрази Мънро. — Наоколо няма пукната горила.

Също като всички висши примати, горилите бяха социални животни. Те живееха на групи, и не се чувствуваха нито уютно, нито в безопасност, когато бяха сами. В действителност повечето приматолози приемаха, че между тях нуждата от социален контакт беше не по-малко силна от глада, жаждата, или умората.

— Ние сме компанията й — каза Мънро. — Тя няма да ни позволи да я изоставим.

Няколко минути по-късно Ейми изникна с трясък от храсталаците на петдесетина ярда пред групата. Гледаше злобно Питър.

— А сега ела тук, Ейми — каза Мънро, — и аз ще те почеша. — Ейми се приближи и се просна гръб пред него. Мънро я почеса.

— Виждаш ли, професоре? Всичко е наред.

Ейми повече не се отдалечи от групата.

Докато Елиът изпитваше едно странно чувство към тропическата гора като естествения домен на собственото му животно, то Карън Рос гледаше на нея като на земен ресурс, от който земята имаше голяма нужда. Тя не се заблуждаваше от привидно изобилната, огромна растителност, за която беше наясно, че представлява една изключително ефикасна екосистема изградена върху буквално пустинна почва7. Развиващите се нации не разбираха значението на този факт; всички места, оголени от джунглата, даваха година-две добиви, след което много бързо западаха. И въпреки това тропическите гори се унищожаваха с невероятната скорост от петдесет акра в минута, денем и нощем. Тропическите гори на света бяха заобикаляли екватора със зелена ивица в продължение на най-малко шестдесет милиона години, а човекът щеше да ги унищожи само за двадесет години.

Това несекващо унищожение бе предизвикало тревоги, които Рос не споделяше. Тя се съмняваше, че световният климат ще се повлияе в някаква степен или пък кислородът в атмосферата ще намалее. Рос не се паникьосваше лесно, и не се впечатляваше от изчисленията на паникьорите. Единствената причина, която я караше да се тревожи, беше, че толкова малко хора имаха ясна представа какво представлява гората. Скоростта на изсичане от петдесет акра в минута означаваше, че растителните и животински видове изчезваха с невероятната скорост от вид за час. Животински форми, еволюирали в продължение на милиони години, се унищожаваха безвъзвратно на всеки няколко минути, и никой не беше в състояние да предскаже последствията от това гигантско темпо на изтребление. Изтребването на животните напредваше далеч по-бързо, отколкото можеше да си представи човек, и публикуваните списъци със „застрашените от изчезване“ животински видове представляваше само незначителна част от цялата история; бедствието се простираше по цялата животинска скала до инсектите, червеите и мъховете.

В действителност цели екосистеми се рушаха от човека без всякаква тревога или поглед назад. А тези системи в по-голямата си част са тайнствени и мистериозни. Карън Рос се чувстваше като гмурнала се в свят изцяло различен от този на експлоатираните минерални ресурси; това беше околна среда, в която царуваше растителният свят. Не беше чудно, че египтяните го бяха кръстили Земя на дърветата. Тропическата гора осигуряваше оранжерийна среда за растителния живот, обкръжение, в което гигантските растения бяха далеч по-висши от млекопитаещите, включително и незначителните човешки същества, които в момента с мъка си пробиваха път през безкрайния й здрач.

Носачите Кикую си имаха свой подход към гората: започнаха да се смеят, шегуват и вдигат колкото могат повече шум.

— Изглежда им е много весело — забеляза Рос.

— О, не — отвърна Кахега. — Те предупреждават.

— Предупреждават?

Кахега обясни, че мъжете вдигали шум, за да прогонят бъфало и леопардите. И тембо, добави той, сочейки пътеката.

— Това пътека на тембо ли е? — запита тя.

Кахега кимна.

— Тембо наблизо ли живее?

Кахега се засмя.

— Надявам се, че не — отвърна той. — Тембо. Слон.

— Значи това е слонска пътека. Ще срещнем ли слонове?

— Може би да, може би не — каза Кахега. — Надявам се да не срещнем. Много са големи, тези слонове.

Не можеше да се спори с логиката му.

— Разбрах, че това са твои братя — смени темата тя, кимайки към колоната носачи.

— Да, те са мои братя.

— Да.

— Искаш да кажеш, че те са мои братя и имаме една и съща майка?