Коледа

Корнър говореше с такава дързост, която бе достойна за някое по-добро дело. Вярно, че тя бе само резултат на голямата възбуда от факта, че беше измамен и просто бе попаднал в поставената му клопка. Гневът от това, че сам беше паднал в ямата, изкопана от него за други, го караше да забравя всяка предпазливост и да подхвърля на вожда такива думи, които нямаше как да не го раздразнят. Аз също не бях разговарял с него кой знае колко учтиво, ала понеже бях почтен човек, предводителят на индианците гледаше на мен по един начин, а на Корнър — по друг. Веждите на Пете-е заплашително се смръщиха и той просъска:

— Какво… какво каза?

— Че това е подлост — повтори Корнър. В следващия миг вождът се озова до него, изрита го с всички сили и извика:

— Дайте ласо! Хвърлете му един бой с ласо! Бийте го, докато рукне кръв от него!

Пете-е беше извън себе си от ярост. Чертите на лицето му се бяха разкривили и той не преставаше да тъпче с крака непредпазливия човек така, сякаш искаше да му извади червата. От болка Корнър викаше и стенеше и се опитваше да избегне ритниците, като непрекъснато подхвърляше тялото си нагоре. Но това не беше разумно, защото така постоянно излагаше корема си на здравите крака на побеснелия вожд.

Обърнаха го да легне по корем. Един от индианците притисна с коляно врата му, а други двама държаха вързаните му крака. Запретнаха нагоре връхната му дреха и жилетката, а после четвърти и пети индианец с многократно нагънати ласа го зашибаха с все сила. При всеки удар от устата на нещастника се изтръгваше вик, а малко по-късно отделните крясъци се сляха в непрекъснат рев, който пък после премина в дълбоки стонове, затихващи все повече в тихо скимтене. Най-накрая след един силен болезнен вик той окончателно замлъкна. Имах чувството, сякаш с този рев го напусна и последната искрица живот.

— Боже Господи! Вече е мъртъв. Убиха го от бой — въздъхна Карпио до мен.

Това бяха първите думи, отронили се от устата му, откакто бяхме попаднали в плен. Той трепереше. Рост ми пошепна:

— С ритниците си вождът сигурно му е изпочупил костите. Ако изобщо е все още жив, сигурно за цял живот ще остане сакат.

— За цял живот ли? — попитах го аз. — Като се имат предвид намеренията на Пете-е, думичката „цял“ не означава кой знае колко дълго, защото и Корнър също е осъден да умре на кола на мъченията.

— Казахте „също“. Значи и ние сме осъдени, така ли?

— Да, но не се тревожете! Няма да умрем в сегашната си кожа.

— В сегашната си кожа ли? Какво искате да кажете?

— Ако е истина онова, което твърдят физиолозите, а именно, че в резултат на обмяната на веществата за седем години човешкото тяло напълно се подменя, то сигурно е, че още много пъти ще си сменим кожата, преди да умрем на кола на мъченията.

— Слава Богу, че все още можете да се шегувате! Кой ли от нас предполагаше тази сутрин, че вечерта ще бъдем вече кандидати за кола на мъченията?!

— Това ви се струва само на вас толкова необичайно. Тук, в Дивия запад, сутринта човек никога не знае къде ще е вечерта. Но не губете кураж! Тази беда ще приключи за нас далеч по-добре, отколкото си мислите.

— Вие ли го казвате? Утешавате ни нас, дето сме виновни за всичко, което стана.

— С упреци нищо няма да променим, тъй че са излишни. Сигурно и вас ви повалиха и вързаха веднага след като ме удариха с приклад?

— Да. За съжаление моят вътрешен глас ми нашепна твърде късно каква глупост извършихме. Ако, когато се появихте, веднага ви бяхме казали кой се крие наблизо, дали все още щеше да има някаква възможност за спасение?

— Вероятно! Но да не говорим повече за това! Сигурно ще ни вържат върху конете, тъй че през следващите дни ще сме в доста неудобно положение, но за живота си можете да се страхувате едва след като аз ви кажа. Избавлението ни едва ли ще се забави много дълго.

— Искрено признавам, че съм напълно безпомощен, защото, макар да умея да различавам например ромбовидния мускул от…

— … от трапецовидния — прекъснах го аз.

— Моля за извинение! Не исках да кажа от трапецовидния, а от големия преден зъбчат мускул, ако нямате нищо против.

— Нямам абсолютно нищо против! Ще ни се наложи да напрегнем всичките си мускули, но още повече и мозъците си, за да понесем краткотрайното си пленничество и да успеем да се измъкнем от ръцете на червенокожите.

— Значи действително вярвате, че ще ни се удаде?

— Да. Не само вярвам, ами съм и убеден. Най-напред съм сигурен, че и аз съвсем сам съм в състояние да освободя всички. Освен това се надявам на упсароките, на които вероятно ще дръпна едно назидателно слово за наше добро, а най-накрая можем да разчитаме и на Винету, който няма да намери покой, докато не ни види на свобода.

— Може би ще доведе шошоните на помощ?

— На първо време няма да го направи. Той изобщо не се е отдалечил, а се е скрил. После ще тръгне по петите ни и ще наблюдава какво ще стане с нас. И тогава ще постъпи така, както намери за правилно. Много ли си съкрушен, Карпио?

— Не, съвсем не съм — отвърна противно на очакванията ми моят добър приятел.