Коледа

Преди тръгване с моя жребец се разигра интересна сцена. Едва ли е необходимо да споменавам, че индианците си присвоиха нашите хубави животни, а за нас оставиха най-лошите от техните коне. Наредиха ни да ги възседнем и после здраво ни вързаха. Пете-е беше направо възхитен от моя вран жребец и го избра за себе си. Хататитла стоеше съвсем кротко и позволи на ездача да се качи на седлото. От моя страна бе напълно достатъчна една-единствена дума, за да накарам животното да му се подчинява, но тъй като нямах никакво намерение да я изговоря, жребецът направи двата скока, които си знаеше, и вождът изхвръкна от седлото и падна на земята. В първите мигове той бе слисан, но после осъзна преживения позор и отново възседна коня, с намерението този път на всяка цена да остане на гърба му. Но веднага пак се озова на земята, което така го разгневи, че ако Хататитла бе някое обикновено животно, незабавно щеше да го застреля. Пете-е можеше да направи още един опит, и още един, и сигурно пак щеше да успее да се качи на седлото, но всеки път с още по-голяма сигурност и бързина щеше да бъде хвърлян на земята. За да съкратя тази сцена, смуших коня, на който седях, да се приближи и сякаш говорейки на себе си, но така, че да може да я чуе Хататитла, казах само думата „невис“.

Жребецът сви уши назад и оттук нататък бях сигурен, че няма да позволи на никого да го яхне. Веднага щом вождът отново протегна ръка към него, конят се опита да го ухапе и започна да рита. Притекоха се неколцина индианци, за да помогнат на Пете-е. Тогава Хататитла се изправи на задните си крака и като тръгна към тях, размахвайки предните си копита, бързо ги разпръсна. Не позволи да хванат и юздите му. Опитаха какво ли не, но безуспешно. Най-сетне вождът се видя принуден да ме развърже и да ме остави да възседна собствения си кон. След това потеглихме на път.

За мое нещастие Пете-е ме смяташе за толкова опасен човек, че нареди да ме разделят от Рост и Карпио. Изглежда си мислеха, че с тях мога да обсъдя някой план за бягство. От двете ми страни яздеха по двама пазачи, които нито за миг не ме изпускаха от очи. Всичко това можеше да ми е напълно безразлично, ако не се тревожех за моите спътници. А те бяха отведени дори начело на колоната, докато мен оставиха в самия й край. И понеже червенокожите яздеха по своя обичаен маниер в индианска нишка, успях да видя Рост и Карпио чак вечерта.

През целия ден се спускахме по долината на Плат Ривър. Малко след пладне минахме покрай масивния Пирамид Пийк, а следобед на едно място, точно срещу устието на Санд Крийк, зърнахме сала с Корнър и неговите пазачи. Санд Крийк не бива да се обърква с веднъж вече споменатия Биг Санди Крийк, който

се влива в Грийн Ривър.

Отначало искахме да стигнем до устието на Суитуотър, но тъй като неочаквано салът се изпречи пред очите на вожда толкова навреме, той нареди да го спрат, за да се прехвърлят с него хората му на другия бряг на Плат, което никак не беше лесно, ала все пак премина без злополучни инциденти. Когато салът спря на брега, Корнър, който междувременно се беше посъвзел, бе качен и вързан върху един кон. После продължихме да яздим до Арканзас Крийк, който се спуска от планините ферис. Спряхме на брега му, за да бивакуваме.

Както вече споменах, едва там отново видях Рост и Карпио, но не ми позволиха да се приближа до тях, тъй че само веднъж успях да им кимна успокоително. Карпио изглеждаше твърде отпаднал. Безкрайно ми беше жал за него, ала не бях в състояние да направя каквото и да било за приятеля си.

Въпреки ремъците тази нощ спах непробудно. Продължихме пътя си още призори, и то в същия ред, както и предишния ден. Останах разделен от спътниците си. Ездата ни беше много напрегната и изморителна, защото трябваше да се прехвърлим през няколко реки. Последователно прекосихме Ангуа, Чери, Уиски, Мъди, Тоуау, както и Котънуд Крийк и най-сетне спряхме да пренощуваме на брега на Крукс Крийк, където се намирахме между Зелените планини на юг и Гранитните планини на север. Тази вечер дори не можах да кимна или да махна с ръка на моя Карпио, толкова далеч ме държаха от него и Рост. А когато на следващото утро отново ме вързаха върху коня, двамата заедно с пазачите си вече бяха прехвърлили реката.

Оттук нататък чак до следобеда продължихме почти право на запад. Яздихме между реката Суитуотър и Антилоуп Хилс, като стигнахме толкова близо до Южния проход, че спряхме да лагеруваме на мястото, където се сливат Уилоу Крийк и Суит-уотър.

И през този ден ми беше невъзможно да поздравя другарите си. Безпокоях се за тях и особено за Карпио. Тук, високо в планините, беше много студено и имаше сняг. При други обстоятелства величествените и завладяващи пейзажи на тези високи планини щяха да ми направят дълбоко впечатление, но така цялата им красота бе загубена за мен. На следващия ден преминахме през Южния проход и започнахме да се спускаме по брега на Пасифик Крийк.