Коледа

Той съзрял също и жребеца ми и се запитал дали да го отмъкне, но решил да го остави където си е. И аз самият бих постъпил по същия начин. Не бивало да се бави повече с изпълнението на своя план, използвал подходящия миг и дързостта му се увенчала с пълен успех. Наистина, неколцина червенокожи се опитали да го догонят на коне, ала скоро се върнали с празни ръце. Тъмната нощ правела преследването невъзможно. И така Винету беше успял да се измъкне и бях убеден, че от този миг нататък единствената му цел щеше да бъде по-скорошното ни освобождаване от плен. Но дори и да не можехме да разчитаме на него, на мен и през ум не ми минаваше да се тревожа кой знае колко за съдбата ни. На първо време нямахме никакво основание да губим кураж, който ни беше толкова необходим.

Такъв беше горе-долу разговорът за пленяването ни между Пете-е и седящите при него червенокожи. Изключително голяма беше радостта му, че съм му попаднал в ръцете, но пък не беше по-малък и гневът му заради бягството на Винету. Разбрах, че много му се искаше да прехвърли вината върху някои от хората си, само че нямаше как, защото след моя вик за помощ всички бяха скочили на крака и се бяха втурнали вкупом през потока към другия бряг, а така апачът беше спечелил време незабелязано да се измъкне. Ако някой заслужаваше упреци, то това беше самият Пете-е, защото не беше проявил необходимата предпазливост и съобразителност. И понеже той нямаше как да не го признае поне пред себе си, изглежда, тази бе причината гневът му да се удвои.

С най-голямо внимание и напрегнат слух следях всичко, което казваше, за да узная от думите му какво бяха решили да правят с нас. Имах късмет. Вождът знаеше, че Шарана и Рост са неопитни хора, и затова бе убеден, че не разбират езика на племето му. Знаеше, че с мен положението е съвсем друго, ала си мислеше, че все още съм в безсъзнание и не съм в състояние да чувам разговора им. Ето защо не смяташе за необходимо да приказва тихо, а и другите решиха, че също могат да говорят на висок глас. Трябва да спомена още, че джобовете ми бяха изпразнени и всичко, което се намираше в тях, бе оставено на земята пред вожда. Точно в този момент един от възрастните опитни воини, които имаха правото и честта да седят от лявата и от дясната му страна, изразяваше своя яд и гняв от това, че Винету бе успял да сложи ръка на трите несравними пушки. Накрая той направи следната забележка:

— Тези пушки са по-ценни дори от пленник като Поразяващата ръка. Предпочитам и той да беше избягал, но тези оръжия да бяха останали наша собственост. Какво ще прави Пете-е с тримата пленници? Ще ги убием ли, преди да тръгнем оттук?

— Не — отговори вождът. — Ще ги вземем с нас, за да ги покажем на воините на упсароките. Или моят брат е на друго мнение?

Както вече бе споменато, индианците врани наричат себе си упсароки.

— Не — отвърна воинът. — Но какво ще стане после с тях?

— Нищо.

— Нищо ли? Значи, след като победим шошоните и тръгнем обратно, за да се върнем при племето си, просто ще ги вземем с нас, така ли?

— Ще вземем само Олд Шетърхенд. Другите две кучета не стават за нищо. Нека умрат на кола на мъченията още при упсароките.

— Но дали упсароките ще са съгласни да задържим в плен Поразяващата ръка? Сигурно те ще пожелаят да го запазят за себе си.

— Уф! Нямат това право!

— Нека Пете-е, храбрият вожд на кървавите индианци, не забравя, че всеки пленник се смята за пленник на онова племе, в чиито земи е бил заловен и където се намира.

— Знам. Но въпреки това упсароките едва ли ще дръзнат да поискат от мен Поразяващата ръка, понеже нали от нас очакват помощ, която мога да им откажа, ако предявят подобно желание.

— Уф! Има закони, които човек трябва да спазва даже и спрямо най-добрите си приятели и съюзници. Ако упсароките не изискат от нас Поразяващата ръка, това би било голям позор за тях. Обичаят ни повелява дори да им предадем тези бледолики, без да изчакваме те да ги поискат. Нека моят храбър брат не се гневи на думите ми. Аз нося снега на старостта в косите си, през главата ми са минали почти седем пъти по десет лета и зими.

Настана кратко мълчание, през време на което Пете-е остана неподвижен, със забит в земята поглед. После вдигна глава и каза:

— Истината, изговорена от моя брат, събужда яростта ми. Принуден съм или още тук да убия пленниците, или да ги предам на упсароките. Но нима трябва да се откажа и от славата и почестите, които ще спечеля, ако пристигна при тях с вързания Олд Шетърхенд?

— Не.

— Значи моят брат също смята, че ще е по-добре да не убиваме тримата бледолики, а да ги вземем с нас?

— Да.

— А после упсароките ще могат да правят с тях каквото си поискат, така ли?

— Не. Ще им ги предадем само при условие, че непременно ще ги убият на кола на мъченията.

— Уф! Така е най-правилно! Но по пътя ще ги изтезаваме така, че още с първите крачки да почувстват болките на смъртта.