Коледа

Още по обяд забелязах, че предстои нещо важно. Затегнаха ремъците ми още по-здраво и към моите четирима пазачи се присъединиха още двама, тъй че вече станаха шестима. Но в замяна на това изчезнаха всички, които яздеха пред нас. Ето защо си направих извода, че сме съвсем близо до целта си. Останах сам с шестимата кървави индианци, докато Пете-е заедно с всички други избърза напред, за да стигне до лагера на враните преди мен и да ги подготви за пристигането на един толкова важен пленник.

Въпреки това вътрешно бях съвсем спокоен. Но дори и да имах някакви по-особени тревоги, тъкмо в този момент се случи нещо, което веднага ме накара да забравя всичките си грижи. Току-що бяхме прекосили една тясна котловина, когато проехтя изстрел. Откъде? Това можеше да различи само моят слух, понеже стръмните скали многократно повториха силното ехо от гърмежа. Беше моят Мечкоубиец, чийто глас познавах тъй добре. Винету беше стрелял, за да ме уведоми, че е близо по петите ми. Сега можеше да поеме този риск, защото в околностите на бивака на враните един изстрел едва ли щеше да направи някому впечатление, тъй като повечето индианци сигурно се скитаха наоколо, за да ловуват. Бях убеден, че вождът на апачите се е промъквал тайно съвсем близо до всички наши досегашни биваци, ала не е могъл да намери удобен случай, за да осъществи бягството ни. Навярно главната причина за това бе обстоятелството, че не бях заедно с Рост и Карпио, а Винету искаше да ни освободи и тримата.

Колкото повече напредвахме, толкова по-често се натъквахме на следи от конски копита и човешки крака, които не бяха от избързалите напред кървави индианци, а бяха отпечатъци, оставени от упсароките. Най-сетне те взеха да се кръстосват, идвайки от всички посоки, и от това заключих, че лагерът им е съвсем наблизо. И наистина, когато се измъкнахме от теснината между две стръмни възвишения, ние го съзряхме точно пред нас, разпрострял се върху малка открита равнина, чийто диаметър на всички страни бе най-много една английска миля.

Бях учуден, че не се виждаше нито една шатра. Тук, високо горе, сред покритите със сняг планини, и то в това напреднало годишно време, в тези чужди и непознати за индианците врани местности, да се подслониш само в голи, грубо направени колиби от клони, които още отсега предлагаха само половинчата закрила срещу лошите атмосферни условия?! За мен бе напълно необяснимо защо враните бяха избрали този късен сезон за бойния си поход. С бушуващи снежни бури зимата можеше да ги връхлети още днес или утре и да направи невъзможно завръщането им в Ларами Плейнс. И тогава? Дали тези непредпазливи хора не разчитаха на сигурната си победа над шошоните, след което можеха да прекарат зимата в техните добре защитени села? Но в такъв случай те непростимо се бяха излъгали в качествата на нашия приятел Ават Ния, вожда на змиите!

В лагера не се забелязваше и следа от някакъв ред и порядък. Нямаше улички, колибите не бяха построени в редици. Всичко бе така разхвърляно, както, да речем, къртичините на една поляна. В момента на пристигането ни всички колиби, както и свободните места между тях, бяха безлюдни, понеже индианците се бяха събрали и строили пред бивака си, за да наблюдават нашето приближаване. Бяха на коне, накичени с всичките си оръжия, и образуваха две редици, между които трябваше да премина на моя жребец. В самия край на редиците беше застанал предводителят на кикатсите Яконпи Топа заедно с другите вождове на упсароките. Пете-е също беше при тях. Огледах бързо и внимателно всички индианци и прецених числеността им приблизително на най-малко шестстотин души.

Нека читателите не си мислят, че докато преминавах между тях на коня си, съм свел глава със смутена физиономия от срам заради това, че се намирам в плен. Напротив, с изпитателен поглед открито ги гледах право в очите и в изрисуваните с бойни цветове лица и дори позволих на моя вран жребец да мине между тях с онази лека и грациозна стъпка, която толкова много му отиваше. Червенокожите седяха на конете си съвършено неподвижно. Лицата им бяха сякаш издялани от камък, но в очите им искреше живот. Не чух нито една дума, нито един вик, докато най-сетне спряхме пред вождовете. Те също бяха на коне. Лицата им лъщяха от боите, приготвени с мас, а украсата им от пера се спускаше по гърбовете им чак до задницата на конете. Когато дръпнах поводите на жребеца си пред тях и без да обръщам никакво внимание на Пете-е, впих погледа си право в очите на Якон-пи Топа, с тон на владетел, пред когото се е изправил най-окаяният му поданик, той ми каза:

— Какво си мислеше Поразяващата ръка, докато яздеше между редиците на тези храбри воини?

— Мислех си за могъщите императори и крале на моето отечество, които при пристигането си в някой град са били посрещани от воини съвсем по същия начин.

— Уф! Поразяващата ръка се сравнява с прочути владетели, а ръцете и краката му са вързани с ремъци.