Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Фили или Кили — рече си той, зървайки крайчеца на една синя качулка да се подава от вързопа. — По-скоро е Фили — заключи хобитът, след като видя и щръкналия навън дълъг нос.

Като се надвеси над вързопа, той успя да пререже повечето от яките лепкави нишки; оттам нататък вече беше лесно — омотаното джудже ритна веднъж, изпъна се и почти освободи тялото си от мрежата. Наистина се оказа Фили. За жалост трябва да ви кажа, че Билбо се разсмя, като го видя как размахва вдървените си крайници и подскача на паяжината, която все още го държеше здраво под мишниците — досущ като онези забавни играчки на пружина.

Така или иначе, Фили издрапа до клона и положи всички усилия да помогне на Билбо, макар и да се чувстваше много зле от паяковата отрова и от това, че бе висял цяла нощ и цял ден здраво омотан в мрежата, от която стърчеше само носът му. Едва избърса очите и веждите си от лепкавата гадост, а колкото до брадата — наложи се да я отреже почти изцяло.

С общи усилия Билбо и Фили се заловиха да изтеглят едно по едно джуджетата и да ги освобождават. Повечето от тях се чувстваха зле като Фили, а някои дори и по-зле — почти се бяха задушили в мрежите без въздух (както виждате, дългите носове понякога са от полза), а бяха получили и по-голяма доза паякова отрова.

Лека-полека бяха освободени Кили, Бифур, Бофур, Дори и Нори. Горкият стар Бомбур бе толкова изнемощял — нали беше най-пълен, та паяците непрекъснато го опипваха и боцкаха, — че се отърколи от клона, тупна на земята (за щастие върху дебел слой листа) и там си остана. Пет от джуджетата обаче все още висяха на края на клона, когато паяците взеха да се връщат — по-разярени от когато и да било.

Билбо веднага се придвижи към ствола на дървото, за да възпира онези, които вече пълзяха нагоре. Той бе свалил пръстена си, докато освобождаваше Фили, и бе забравил да го надене отново, затова сега отвратителните същества взеха да съскат заплашително:

— Сега вече те виждаме, отвратителна малка гадино! Ще те излапаме, а кожата и костите ти ще оставим да висят на някое дърво. Охо! Той имал и жило, а? Нищо, така или иначе, пак ще го пипнем и тогава ще го оставим да повиси ден-два с главата надолу.

През това време освободените вече джуджета бързаха да избавят останалите пленници, като режеха с ножовете си омотаните около тях нишки. Скоро всички щяха да бъдат свободни, макар и да не се знаеше какво ще стане тогава. Паяците ги бяха заловили съвсем лесно предната нощ, но тогава имаха предимство, понеже нападаха изневиделица в тъмнината. Сега, изглежда, щеше да се развихри жестока битка.

Изведнъж Билбо забеляза, че няколко паяка се бяха струпали около Бомбур, който все още лежеше на земята, бяха го омотали отново и се готвеха да го отмъкнат нанякъде. Хобитът нададе вик и размаха меча към враговете насреща си. Те побързаха да отстъпят; Билбо се спусна по ствола и тупна тъкмо сред насъбралите се долу паяци. Те не бяха виждали такова жило като неговия малък меч и го гледаха опулено. А как само се мяташе той насам-натам! Как проблясваше от удоволствие, като ги пронизваше! Половин дузина вече лежаха мъртви, когато останалите побягнаха и оставиха Бомбур в ръцете на Билбо.

— Слизайте! Слизайте! — викна хобитът към джуджетата, които бяха още на клона. — Не стойте там, че ще ви впримчат отново в мрежите си!

Защото виждаше как паяците се катерят по околните дървета и пълзят по клоните, надвиснали над главите на джуджетата.

Джуджетата побягнаха бързо от дървото — едни се спуснаха по ствола, други скочиха направо от клона долу: повечето от тях обаче бяха така изнемощели, че едва се държаха на крака. Сега най-после и дванайсетимата доскорошни пленници се събраха заедно. Братята Бифур и Бофур подкрепяха от двете страни клетия си братовчед Бомбур, а Билбо продължаваше да подскача насам и натам, размахвайки Жилото. Стотици разярени паяци ги гледаха свирепо от всички страни. Положението изглеждаше безнадеждно.

Някои от джуджетата имаха ножове, други се въоръжиха с тояги, а всички бяха насъбрали и камъни; Билбо пък разчиташе на своя елфически меч. Неведнъж и дваж нашите герои отблъскваха настървените паяци и погубиха немалко от тях. Но това не можеше да продължава дълго. Билбо беше на края на силите си и само четири от джуджетата все още се държаха на краката си; скоро обаче и те щяха да капнат като отмалели мушици. Паяците отново бяха започнали да плетат мрежите си от дърво на дърво, за да ги пленят.

Накрая, като не можа да измисли друг начин за спасение, Билбо се принуди да разкрие пред джуджетата тайната на пръстена си. Стори го неохотно, но нямаше избор.

— Аз ще изчезна — рече той — и, ако мога, ще подмамя паяците след себе си; а вие вкупом ще тръгнете в обратната посока. Струва ми се, че ей там наляво е мястото, където за последен път видяхме огньовете на елфите.