Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Трудно беше да обясни намерението си на замаяните джуджета сред всички тези викове, свистене на тояги и тропот на камъни. След като видя обаче, че не може да се бави повече — паяците стесняваха обръча около жертвите си, — той надяна пръстена и за най-голямо учудване на джуджетата в миг изчезна.

Скоро сред дърветата отдясно се раздадоха крясъци „Перушан“ и „Диване“. Това страшно обърка паяците. Те спряха и някои от тях се втурнаха в посоката, откъдето идваше гласът — обидните думи направо ги караха да излязат от кожите си. Тогава Балин, който най-добре от всички бе проумял плана на Билбо, поведе джуджетата в атака. Притиснати едно в друго, те изсипаха дъжд от камъни върху паяците отляво, нахвърлиха се върху тях и пробиха обръча. Виковете и пеенето зад гърба им внезапно секнаха.

С отчаяната надежда, че Билбо все пак може и да не е заловен, те продължиха пътя си. Не можеха да бързат обаче. Чувстваха се тъй слаби и изтощени, че едва куцукаха, макар по петите да ги следваше цяло гъмжило от паяци. От време на време трябваше да се обръщат и да се сражават със застигащите ги врагове: а някои от паяците вече бяха успели да се покатерят по дърветата и оттам спускаха дългите си лепкави нишки.

Положението отново изглеждаше отчайващо, когато Билбо се появи изневиделица и нападна паяците отстрани.

— Вървете! Вървете! — извика той на другарите си. — Аз ще ги жиля!

И наистина ги зажили. Сновеше напред-назад, прерязваше паяковите нишки, сечеше тънките крака на паяците и пронизваше угоените им тела, щом се приближеха много. Паяците беснееха от яд, сипеха проклятия, но бяха смъртно изплашени от Жилото, което се беше появило отново, и не смееха много да го доближават. Въпреки всички закани и проклятия плячката им се изплъзваше бавно, но сигурно.

Сражението бе ужасно и сякаш продължи часове. Най-сетне, тъкмо когато Билбо чувстваше, че няма сили да вдигне ръка за нито един удар повече, паяците внезапно зарязаха преследването и се върнаха разочаровани в мрачното си свърталище.

Тогава джуджетата забелязаха, че са стигнали до една горска поляна, където имаше следи от огньове на елфите. Не можеха да разберат дали е същата поляна, която бяха видели предишната нощ, но над тези места сякаш витаеха някакви магически сили, от които паяците се плашеха. Все пак тук поне проникваше слаба светлина, клоните не бяха така гъсти и зловещи и бегълците се спряха да си отдъхнат.

Полежаха известно време задъхани и изтощени, а после взеха да задават въпроси. Искаха най-подробно да им се обясни историята с изчезването на Билбо, а разказът за намирането на вълшебния пръстен така ги увлече, че забравиха собствените си неволи. Балин дори пожела да чуе повторно преживелицата с Ам-гъл заедно с всички гатанки, а също и какво точно е станало, след като Билбо е надянал пръстена.

По едно време обаче светлината взе да бледнее и тогава възникнаха други, по-важни въпроси: къде се намираха в момента, къде е пътеката, дали не може да се намери нещо за ядене и какво ще правят оттук нататък? Джуджетата повтаряха тези въпроси един след друг и сякаш очакваха малкият Билбо да им даде отговор. От това можете да разберете, че те напълно си бяха променили мнението за господин Бегинс и че той бе спечелил тяхното уважение (точно както предричаше Гандалф). В тона им се долавяше не упрек, а надежда, че той ще измисли някакъв подходящ план за тяхното спасение. Те много добре съзнаваха, че ако не се бе намесил хобитът, скоро всички щяха да бъдат мъртви, и затова му благодариха многократно. Някои от тях дори станаха и му се поклониха до земята, но бяха толкова отслабнали, че се търкулнаха и дълго не можаха да стъпят отново на крака. Истината около изчезването на Билбо ни най-малко не намали тяхното благоразположение, защото разбираха, че освен късмет и вълшебен пръстен хобитът притежава и находчивост, а тези неща, взети заедно, бяха крайно полезни. Впрочем джуджетата тъй дълго възхваляваха подвизите на Билбо, че най-накрая и той самият се почувства храбрец, а това негово чувство сигурно щеше да бъде още по-силно, ако имаше и нещо за хапване.

Но нямаше нищо, съвсем нищичко, пък и на никой от бегълците не достигаха сили, за да тръгне да търси било храна, било изгубената пътека. Да, изгубената пътека! С изморената си глава Билбо не можеше да измисли никакъв план. Само седеше и гледаше пред себе си към безкрайната горска шир. Постепенно всички джуджета заспаха. Всички освен Балин. Дълго време след като другите затвориха очи и престанаха да говорят, той продължи да си мърмори и да се киска.

— Ам-гъл! Гледай ти! Така, значи, се е промъкнал и покрай мен, когато стоях на пост. Сега вече ми е ясно! Господин Бегинс чисто и просто си е пропълзял тихичко. Хи, хи! А копчетата му се разпилели по прага! Славният наш Билбо… Билбо… бо… бо… бо…

После и той заспа и задълго се възцари пълна тишина. Изведнъж Дуалин отвори очи и огледа поред другарите си.

— Къде е Торин? — рече той.