Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Когато дойде на себе си, наоколо вече се процеждаше обичайната мъжделива сивкава светлина на горския ден. Паякът лежеше мъртъв наблизо, а по целия меч лепнеше нещо черно. Това, че е успял да убие гигантския паяк съвсем самичък в мрака — без помощта на вълшебника, на джуджетата или на когото и да било друг, — бе от голямо значение за господин Бегинс. И докато бършеше меча си в тревата и го прибираше в ножницата, той се почувства преобразен, сякаш въпреки празния си стомах бе добил нови сили и смелост.

— Аз ще ти дам име — рече той на меча си. — Ще те нарека Жилото.

Гората беше все така мрачна и смълчана, но Билбо се зае да проучва обстановката. Най-напред, разбира се, трябваше да открие приятелите си, които едва ли се намираха много далеч, освен ако не бяха попаднали в плен на елфите (или на някои по-зли същества). Беше опасно да вика, затова, хобитът дълго стоя и се чуди в коя ли посока се намира пътеката и накъде да тръгне да търси джуджетата.

— Ох, защо забравихме съвета на Беорн и Гандалф? — простена Билбо. — Ето в каква каша се забъркахме всички! Всички! Ех, де да беше така! Колко страшно е да си сам!

Накрая той сметна, че е определил приблизително посоката, от която долитаха виковете за помощ през нощта, и за щастие (а Билбо си беше роден под щастлива звезда, както сами ще видите), я бе налучкал правилно. Щом веднъж разреши този въпрос, той запълзя колкото можеше по-предпазливо. Хобитите, както вече ви казах, умеят да се движат съвсем тихичко, особено в горите. А преди да тръгне, Билбо предвидливо си надяна и пръстена. Ето защо паяците нито го чуха, нито го видяха, че приближава.

Той вече беше изминал крадешком доста път, когато забеляза пред себе си едно съвсем тъмно място, твърде тъмно дори и за тази тъмна гора, също като къс среднощно небе, което никога не е било спохождано от зората. Когато стигна по-близо, Билбо видя, че това мрачно място е обградено отзад и отгоре с преплетени дебели паяжини. В следващия миг съзря няколко огромни и страшни паяка, настанени върху клоните над него, и макар да беше с пръстена на ръката си, целият се разтрепери от страх да не го открият. Прикрит зад едно дърво, хобитът дълго наблюдава опасната дружинка. И изведнъж сред дълбоката тишина на гората той разбра, че тези противни създания разговарят помежду си. Гласовете им напомняха тихо скрибуцане и съскане, но Билбо схвана част от онова, което си казаха. А те говореха за джуджетата!

— Борбата беше жестока, но си заслужаваше да я водим — рече един от тях. — Вярно, проклетата им кожа е дебеличка, обаче се обзалагам, че вътре са сочни.

— Да, да, ще станат добри за ядене, като повисят малко — рече втори.

— Не бива да висят прекалено дълго — обади се трети. — Не са много дебели. Както изглежда, напоследък не са се хранили добре.

— Аз предлагам да ги убием — изсъска четвърти, — да ги убием и тогава да ги оставим да повисят известно време.

— Те би трябвало вече да са мъртви — обади се отново първият.

— Не са. Току-що видях един от тях да се раздвижва. Дошъл е на себе си след ху-у-бавичкия сън. Сега ще ви покажа.

След тези думи един от тлъстите паяци бързо се стрелна по паяжината към дузина вързопи, провесени в редица на висок клон. Билбо изтръпна от страх, като ги видя как се люшкат в полумрака. Тук-там от вързопите се подаваше я крак на джудже, я нос, я част от брада или качулка.

Паякът се насочи към най-издутия вързоп („Повече от сигурен съм, че това е горкият Бомбур“ — помисли си Билбо) и жестоко захапа носа, който стърчеше от него. Отвътре долетя приглушено скимтене, сетне един крак се провря през дъното на вързопа и ритна с все сила паяка. Да, Бомбур още бе жив. Раздаде се шум като при ритане на спукана футболна топка и побеснелият паяк полетя от клона, но в последния миг се задържа на собствената си нишка.

Останалите паяци се разсмяха.

— Ти беше прав — казаха те, — мръвката е жива и рита!

— Скоро ще я накарам да спре да рита — изсъска разяреният паяк, като запълзя обратно към клона.

Билбо разбра, че е дошъл моментът да предприеме нещо. Не можеше да се изкачи при свирепите създания, а нямаше и с какво да стреля по тях. Като се огледа обаче, видя, че стои насред изсъхнало речно корито, осеяно с камъни. Билбо бързо намери един валчест и гладък камък, който чудесно прилепна в дланта му. Като малък той обичаше да се цели в най-различни неща, тъй че щом го видеха да се навежда, зайците, катериците, пък дори и птиците, изчезваха от пътя му със светкавична бързина. Дори и когато порасна, пак му беше приятно да прекарва голяма част от времето си в малко по-кротки игри, като например хвърляне на стрелички, мятане на подкови и събаряне на кутии по панаирджийските стрелбища. Впрочем той можеше да върши още много други неща, освен да пуска колелца дим, да задава гатанки или да готви, но аз нямах време да ви разправя за тях. И сега също не му е времето.