Читаем Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно) полностью

— А какво всъщност ви доведе в гората? — попита кралят ядосано.

При този въпрос обаче Торин стисна устни и не пожела да изрече ни дума повече.

— Щом е така, добре! — рече кралят. — Отведете го и го дръжте затворен на сигурно място, докато сам не реши да каже истината, ако ще за това да чакаме и сто години.

Тогава елфите завързаха Торин с каиши, отведоха го в една от най-отдалечените пещери, която се затваряше със здрава дървена врата, и го заключиха вътре. Дадоха му храна и вода в изобилие (макар и храната да не беше особено изискана), защото горските елфи не са като гоблините. Те се отнасят снизходително дори и към най-опасните си врагове, когато ги заловят в плен. Единствените живи същества, към които нямат милост, са гигантските паяци.

И тъй, Торин остана да лежи в кралската тъмница; след като се засити с хляб, месо и вода, той взе да се пита какво ли е станало със злочестите му другари. Ала скоро узна и тяхната съдба. Как стана това обаче, ще ви разкажа в следващата глава заедно с новото приключение на пътешествениците, в което Билбо пак се прояви.

<p>9.</p><p>Своенравните бурета</p>

В деня след битката с паяците Билбо и джуджетата направиха последен отчаян опит да излязат от гората, преди да са умрели от глад и жажда. Те станаха и със сетни сили се помъкнаха в посоката, накъдето осем от тринайсетимата смятаха, че се намира пътеката. Но тъй и не разбраха дали са били прави.

Мрачният, както винаги, горски ден бавно започваше да преминава в непрогледна нощ, когато изведнъж светлините на многобройни факли ги озариха отвсякъде като стотици червени звезди. Миг след това от гъсталака изскочиха горски елфи, въоръжени с лъкове и копия, и им заповядаха да спрат.

Джуджетата хич и не помислиха да се съпротивляват. Дори и да не бяха в такова тежко състояние, че пленяването им всъщност ги радваше, малките им ножове — единственото оръжие, с което разполагаха — щяха да бъдат напълно безполезни срещу стрелите на горските елфи, които улучваха и птиче око в тъмнината. Ето защо измъчените пътешественици спряха веднага, седнаха и зачакаха — всички, с изключение на Билбо, който бързо надяна пръстена и отскочи настрани. Затова, когато елфите навързаха джуджетата на дълга върволица и ги преброиха, те изобщо не забелязаха и следователно не преброиха хобита.

Нито пък го усетиха или чуха, че припка подир светлинните на факлите им, докато водеха пленниците си през гората. Очите на джуджетата бяха завързани, но нямаше никакво значение, защото дори Билбо, който се взираше напрегнато в тъмнината, не виждаше накъде отиват; пък и нито той, нито някой от останалите знаеше откъде изобщо бяха тръгнали. Билбо с голямо усилие успяваше да следва факлите, защото елфите караха джуджетата едва ли не да тичат, макар че клетниците бяха болни и изнемощели. Кралят бе заповядал пленниците да му бъдат доведени колкото е възможно по-бързо. Внезапно факлите спряха и Билбо успя да се изравни с тях тъкмо когато те започваха да прекосяват един мост, който водеше през реката право към портите на двореца. Тъмните води на реката течаха бързо и буйно. Срещу отвъдния край на моста зееше отворът на огромна пещера, вдълбана в един стръмен и обрасъл с дървета склон. Букаците се спускаха до самия бряг и речните води миеха коренищата им.

Елфите поведоха пленниците си по моста, но Билбо се поколеба дали да ги последва. Никак не му харесваше зейналата паст на пещерата. Но като поразмисли, реши, че не бива да оставя другарите си и тъкмо успя да застигне последните елфи пазачи, когато грамадните порти с трясък се затвориха зад тях.

Пещерата се осветляваше от червеното зарево на факлите и елфите пазачи закрачиха с песен по лъкатушещите и пресичащи се проходи, които кънтяха от стъпките им. Тези проходи обаче се различаваха от проходите в свърталищата на гоблините — бяха по-тесни, не слизаха толкова дълбоко под земята и въздухът в тях беше много по-чист.

В просторна зала с колони, изсечени от самата скала, върху изящен дървен трон седеше Краля на елфите. На главата си имаше венец от горски плодове и червени листа — тъй като есента вече беше настъпила, — но напролет обикновено носеше венец от диви цветя. В ръката си държеше жезъл, издялан от дъбово дърво.

Елфите пазачи изправиха пленниците пред краля и макар че им хвърли недружелюбен поглед, той нареди да ги развържат, за да не се измъчват повече.

— Освен това тук съвсем не е нужно да стоят вързани — добави той. — За онези, които веднъж са влезли през вълшебните ми порти, няма излизане.

Дълго и подробно разпитва кралят джуджетата — какво точно са правели, къде са отивали и откъде са идвали, — но и от тях не научи повече, отколкото от Торин. Пленниците го гледаха враждебно и ядовито и дори не опитваха да се държат почтително.

— Какво сме сторили, о, кралю? — извика с огорчение Балин, най-възрастният от всички. — Нима е престъпление да се загубиш в гората, да умираш от глад и жажда и паяците да те заловят в мрежите си? Или паяците са ти толкова любими животинки, че те разгневихме, загдето ги погубихме?

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука