Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Ако предишният път им бе трудно да се съберат, сега им беше двойно по-трудно. А от Билбо просто нямаше и следа. Колкото и да се брояха, все излизаха тринайсет. Започнаха да се провикват: „Билбо Бегинс! Билбо! Ей ти, проклет хобит! Хей, хобит, къде си?“ — но отговор не идваше.

Вече бяха загубили надежда, когато Дори го откри най-случайно. В тъмнината той се спъна в нещо, което отначало взе за пън, но после разбра, че всъщност е Билбо, който спеше дълбоко, свит на кравай. Дълго трябваше да го разтърсват, за да го събудят, и когато най-накрая успяха, на Билбо никак не му стана приятно.

— Сънувах такъв прекрасен сън! — измърмори той. — Тъкмо се бях настанил пред една богата трапеза.

— Ами сега! И той прихвана болестта на Бомбур! — възкликнаха джуджетата. — По-добре не ни разправяй за никакви трапези. Щом ги виждаш само насън, от тях полза няма, пък и ние не можем да ги споделим с теб.

— По-хубави трапези в това проклето място не мога да намеря — отговори Билбо, после легна край джуджетата, и пак се опита да заспи и да засънува същия сън.

Светлините обаче се появиха отново в гората. По-късно, когато нощта вече преваляше, Кили, който стоеше на пост, дойде и ги събуди с думите:

— Недалеч оттук се появи същинско сияние — сякаш по вълшебство изведнъж пламнаха стотици факли и множество огньове. Чуйте песните и звуците на арфите!

След като полежаха и послушаха известно време, джуджетата разбраха, че не могат да устоят на желанието да се доближат и още веднъж да потърсят помощ. Отново скочиха всички, но този път опитът завърши пагубно. Пиршеството, което сега видяха, беше по-богато и по-пищно от предишните. Начело на многобройните пируващи седеше горски крал с корона от листа върху златистите си коси — така, както Бомбур го бе сънувал. Около огньовете елфите си подаваха бокали от ръка на ръка, някои свиреха на арфи, други пееха. В лъскавите им коси бяха вплетени цветя; зелени и бели скъпоценни камъни просветваха по яките и поясите им, а от лицата и от песните им лъхаше радост. Звучни, ясни и мелодични бяха тези песни и Торин пристъпи сред техните изпълнители.

В миг настана мъртва тишина. Светлината угасна. Огньовете се превърнаха в черни стълбове дим, които литнаха нагоре. Пепел и сажди заслепиха очите на джуджетата и гората отново се изпълни с отчаяните им викове.

Изведнъж Билбо откри, че тича в кръг (както му се струваше) и вика, без да спира: „Дори, Нори, Ори, Оин, Глоин, Фили, Кили, Бомбур, Бифур, Бофур, Дуалин, Балин, Торин Дъбощит“, а в същото време други същества, които той не можеше да види и да докосне, вършеха същото край него (като от време на време добавяха към останалите имена и „Билбо“). Виковете обаче постепенно се отдалечиха и започнаха да се чуват съвсем слабо; в един миг на Билбо се стори, че те се превърнаха във викове за помощ, после целият шум стихна и той остана сам сред дълбокия мрак и пълната тишина.

За хобита това беше един от най-злочестите моменти в цялото приключение. Скоро обаче той реши, че е безсмислено да се опитва да прави каквото и да било, преди да настъпи утрото, а с него — и оскъдната горска светлина. И наистина какъв смисъл имаше да се лута слепешком и да се изтощава, след като не разчиташе на никаква закуска, която би му възвърнала силите. Ето защо той седна, опря гръб на едно дърво и не за последен път замечта за далечната си и удобна хобитова дупка с нейните пълни килери. Беше се унесъл в приятни мисли за пържени яйца с бекон и препечени филийки с масло, когато усети, че нещо го докосва. Нещо като дебела, лепкава връв препаса лявата му ръка и когато той се опита да се раздвижи, откри, че краката му са омотани със същото нещо, така че щом понечи да стане, веднага падна.

Тогава грамадният паяк, който го бе омотавал, докато той дремеше, нападна изотзад и се хвърли отгоре му. Билбо виждаше само косматите крака, с които чудовището се мъчеше да го впримчи в гнусните си нишки. За щастие хобитът бе дошъл на себе си тъкмо навреме, защото само след няколко мига не би могъл изобщо да се помръдне. Билбо поведе отчаяна борба, за да се освободи. Отначало удряше паяка с голи ръце, а гнусната твар пък се опитваше да му пусне отрова, за да го усмири, както правят малките паячета с мухите. После обаче се сети за меча си и го изтегли. Тогава паякът отскочи назад и Билбо успя да пререже нишките около краката си. Сега вече дойде негов ред да напада. Паякът очевидно не беше срещал същества, носещи на пояса си такива опасни жила, иначе щеше да избяга по-бързо. Преди той да успее да се скрие, Билбо връхлетя отгоре му и го удари с меча право по очите. Коварната гадинка обезумя, заподскача, затанцува и загърчи косматите си крака. С втория удар Билбо уби паяка, после се просна на земята и дълго остана да лежи безчувствен.