Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Докато хобитът събираше камъни, паякът бе стигнал до Бомбур с намерението да го убие. В този миг Билбо се прицели. Камъкът безпогрешно удари паяка по главата и той грохна безчувствен на земята със сгърчени крака.

Следващият камък профуча през една голяма паяжина, раздра нишките и повали мъртъв паяка, който седеше в средата й. Това неочаквано нападение предизвика смут сред паяците и те за известно време забравиха джуджетата. Не виждаха Билбо, но забелязаха откъде долитат камъните. Бързи като светкавици, те се втурнаха и заслизаха към хобита, като запращаха дълги нишки във всички посоки, докато сякаш целият въздух се изпълни с подскачащи примки.

Билбо обаче побърза да се измъкне и застана на друго място. Хрумна му да се опита да подмами по някакъв начин разярените паяци настрани от джуджетата; трябваше хем да събуди любопитството им, хем да ги ядоса. Когато петдесетина гадини се събраха на мястото, където първоначално бе стоял хобитът, той метна към тях още няколко камъка. После заподскача между дърветата и подхвана песен, с която смяташе да ги разгневи дотолкова, че всички да се втурнат след него, а в същото време и да даде знак на джуджетата.

Ето какво запя:

Дърт тлъст паяк мрежите развя!
Дърт тлъст паяк пак не ме видя!
Диване! Диване!
Спри за мъничко поне,
потърси ме долу, на твърдата земя!

Целият е от тулум, няма даже капка ум,
и понеже е тулум, хич не ме видя!
Диване! Диване!
Слез за мъничко поне!
Долу слез да дириш моята следа!

Песента може и да не е много хубава, но не бива да забравяте, че той трябваше да я съчини в един много напрегнат и опасен момент. Тя обаче си свърши добре работата. Докато я пееше, Билбо метна още няколко камъка и затропа с крака. Всички паяци се втурнаха да го гонят; някои препускаха по земята, други по клоните, като се прехвърляха със скокове от дърво на дърво или пък мятаха нови нишки през мрачната пустота. Те се насочиха към шума много по-бързо, отколкото Билбо бе очаквал. Бяха страшно разярени. Не толкова заради камъните, колкото защото нито един паяк не обича да го наричат „диване“, а пък от думата „тулум“ естествено би се оскърбил всеки.

Билбо изтича на ново място, но няколко от паяците се бяха пръснали в различни посоки из горската поляна и бързо плетяха мрежи, с които запълваха пролуките между дърветата. Много скоро хобитът щеше да се окаже ограден от плътна паяжинена стена — такова поне бе намерението на паяците. Застанал сред освирепелите си преследвачи, заети да плетат настървено паяжини, Билбо събра смелост и поде нова песен:

Перушан и Мързелан
мрежите си свиват.
Сладък съм вкусен съм,
но не ме откриват!

Муха за вас съм в този час,
шишковци лениви,
но не ще се хвана аз
в мрежите ви криви!

Като завърши песента, Билбо се обърна и видя, че последната пролука между две високи дървета вече е преградена с паяжина — впрочем за щастие не с истинска паяжина, а само с напречни двойно усукани нишки, прокарани набързо от ствол до ствол. Той ги насече на парчета и се отдалечи с песен.

Паяците зърнаха меча и макар че едва ли знаеха какво е това, тутакси хукнаха отново след хобита — едни по земята, други по клоните. Дългите им космати крака се размахваха, челюстите им щракаха, а очите им едва не изхвръкваха от злоба и яд. Преследваха го яростно и Билбо ги увлече из гората дотам, докъдето се осмели да стигне. Сетне, по-тихо дори и от мишка, той се промъкна обратно.

Знаеше, че не разполага с много време; измамените паяци скоро щяха да дотърчат обратно при клоните, където висяха джуджетата. А междувременно той трябваше да ги спаси. Най-трудната част от задачата беше да се покатери върху дългия клон, на който се люшкаха вързопите. И сигурно никога нямаше да се справи, ако някой от паяците не беше забравил една нишка да виси надолу. Макар че лепнеше болезнено по дланите му, с нейна помощ Билбо се озова горе… само за да завари там един стар, тромав, тлъст и зъл паяк, който беше останал да пази пленниците, и тъкмо се мъчеше да разбере кой от тях е най-вкусен. Беше си наумил да започне угощението, докато другите още не са се върнали, но господин Бегинс бързаше и додето паякът разбере какво става, Жилото се заби в него и той се търкулна от клона мъртъв.

Следващата задача на Билбо беше да освободи другарите си. Но как да го стори? Ако прережеше дебелите нишки, на които бяха провесени горките джуджета, те щяха да тупнат от високо и да се ударят зле. Пълзейки бавно по клона (от което всички джуджета се залюляха и заклатушкаха като зрели плодове), Билбо стигна до първия вързоп.