Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Въпросът му предизвика страшна тревога. Наистина бяха само тринайсетима — дванайсет джуджета и хобитът. Къде всъщност беше Торин? Каква ли зла участ го бе сполетяла, във властта на какви ли тъмни сили или зли чудовища бе попаднал? Както си лежаха, изгубени сред гората, те потръпнаха от ужас. Вечерта се смени с тъмна нощ, разтревожените пътници един по един заспаха отново и засънуваха страшни сънища. Те бяха тъй уморени, че никой от тях не можа да остане на пост. А сега нека ги оставим за малко на спокойствие.

Всъщност Торин бе заловен много лесно. Вие си спомняте как Билбо тупна и заспа, щом пристъпи в кръга на светлината при първия опит да поиска помощ от елфите. Втория път Торин пристъпи напред и когато светлините угаснаха, той се строполи безчувствен на земята. Не чу нито виковете на отчаяните, изгубени в нощта джуджета, нито писъците им, когато паяците ги залавяха и омотаваха в мрежите си, нито шума от битката на следващия ден. После дойдоха горските елфи, завързаха го и го отнесоха.

Пируващите, разбира се, бяха горски елфи. Те всъщност не са злонамерени същества. Главният им недостатък е недоверието, което проявяват към непознатите. Макар че в онези дни все още притежаваха голяма вълшебна сила, те бяха безкрайно бдителни. Различаваха се от Върховните елфи на Запада — бяха по-опасни и не тъй мъдри. Защото повечето от тях (както и разпръснатите по хълмове и планини техни сродници) произлизаха от древни родове, които изобщо не бяха стъпвали във Вълшебното западно кралство. А тъкмо във Вълшебното кралство ходеха Светлите, Речните и Морските елфи, за да живеят там векове наред и тъй ставаха благородни и мъдри, усвояваха различни знания и вълшебства, а също и изкуството да майсторят красиви неща. Сетне отново се връщаха в Широкия свят. А в това време горските елфи се скитаха безцелно под слънцето и луната, ала най-много обичаха звездите; и бродеха из необятните високи лесове на страни, които днес са отдавна изчезнали. Най-често живееха в горските покрайнини; само понякога излизаха да ловуват или да яздят и тичат из откритите полета на звездна и лунна светлина. След появата на хората обаче те взеха все повече и повече да се укриват в здрача и сенките. Но въпреки своите недостатъци, те все пак бяха елфи, а елфите неслучайно носят името Добрия народ.

В грамадната пещера на няколко километра от източния край на Мраколес по това време живееше най-великият крал на горските елфи. Пред огромните му каменни порти течеше река, която извираше от горските възвишения, прекосяваше леса и продължаваше към блатата. Тази грамадна пещера, от която във всички страни се отваряха безброй по-малки проходи, лъкатушеше дълбоко под земята и имаше множество зали и коридори. За разлика от обиталищата на гоблините обаче тя беше по-светла, проветрива и не тъй опасна. Впрочем поданиците на краля живееха на открито в леса, където си строяха къщи и колиби по земята или сред гъстите клони. Любимите им дървета бяха буковете. За краля, пещерата беше едновременно и дворец, и хранилище на богатствата му, и крепост, в която поданиците му можеха да се укриват от враговете си.

Портата на краля на елфите

Но тя беше също и тъмница за пленниците му. Ето защо елфите домъкнаха Торин именно в пещерата. По пътя се държаха с него възгрубичко, но те по начало не обичаха джуджетата, а Торин взеха направо за враг. В древни времена елфите бяха водили войни с някои от джуджетата, обвинявайки ги, че са им откраднали богатствата. Трябва обаче да кажем, че джуджетата даваха съвсем друго обяснение; те твърдяха, че само са си взели онова, което им се е полагало, защото горският крал се бил спазарил с тях да му изработят разни предмети от злато и сребро и после отказал да им заплати труда.

Най-голямата слабост на горския крал беше да трупа съкровища. Особено силно влечение имаше към среброто и прозрачните скъпоценни камъни. И макар хазната му да бе пълна, все жадуваше за още и още, защото искаше да се изравни по богатство с някогашните елфически владетели. Ала поданиците му не бяха много работливи — те нито прокопаваха мини, за да търсят благородни метали и скъпоценни камъни, нито пък се занимаваха сериозно с търговия или със земеделие. Всичко това беше известно на джуджетата; известно бе също, че родът на Торин нямаше нищо общо с някогашната разпра, за която ви споменах.

Ето защо, когато Торин се разбуди от дълбокия магически сън и разбра как са се отнесли с него, много се ядоса и реши от устата му да не излезе нито дума за злато или скъпоценни камъни. Заведоха пленника при краля, а той го изгледа строго и взе да го обсипва с въпроси. Торин обаче повтаряше само едно — че е гладен.

— Защо ти и твоите хора на три пъти нападнахте моите поданици, докато се веселяха? — попита кралят.

— Не сме ги нападали — отвърна Торин. — Искахме само да ги помолим за малко храна, защото умирахме от глад.

— Къде са приятелите ти сега и какво правят?

— Не зная, навярно гладуват някъде из гората.

— Какво правехте в гората?

— Търсехме нещо за ядене, защото бяхме много гладни.