Керванът на робите

Гарнизонът остана пред оградата на серибата, докато потеглилите на път отряди изчезнаха в далечината. Хората съвсем не бяха във весело настроение. Тъй желаната плячка се бе изплъзнала от ръцете им и до съзнанието им изобщо не достигаше мисълта, че в замяна на това си бяха спестили трудностите на дългия поход, както и опасностите на битката. В серибата имаше колкото щеш работа. Каквото преди бяха вършили петстотин души, сега оставаше на ръцете само на петдесет, а и непрекъснато бяха изложени на опасност, защото живеещите наблизо племена често нападаха серибите, по-голямата част от чиито гарнизони отсъстваше заради предприетия лов на роби. И тъй, работата бе повече от двойна, а се налагаше да бъдат и дваж по-бдителни.

Ето защо не беше никак чудно, че тук-там се чуваха думи на недоволство, породено както от несправедливостта на жребия, така и от прекалената строгост на предводителя им, макар че той бе само заместник на истинския господар на серибата Абу ал Мот, в чието отсъствие той винаги се държеше така, сякаш имаше по-голяма власт от него, което съвсем не беше истина. По тази причина хората не само се бояха от него, но което бе и по-лошо — не го обичаха, а повечето направо го и мразеха. За разлика от него старият фелдфебел умееше по-добре и по-правилно да се отнася с хората, чийто чин бе имал по-рано и той самият. Беше строг, но не и жесток. Държеше на достойнството си, но без да се възгордява. Ето защо го обичаха и ето защо, когато Абд ал Мот нареди да го вържат, мнозина от хората бяха дръзнали макар и тихо да изразят недоволството си.

Останалият с гарнизона подофицер много добре разбираше настроението на подчинените си. Той чу полувисоко разменените им думи, ала нищо не възрази. Самият той бе извънредно ядосан. Винаги се беше радвал на приятелско отношение от страна на фелдфебела и затова му съчувстваше. При разжалването на стария той не си бе помръднал пръста, защото се надяваше да заеме неговото място. Но това не беше станало. Абд ал Мот бе предпочел друг човек, макар подофицерът да смяташе, че има по-големи права да бъде повишен. Нищо чудно, че в момента се чувстваше дваж по-недоволен и споделяше настроението и мислите на подчинените си, но все пак без да им позволи да го забележат.

Той беше принуден да мълчи, но реши да даде отдушник на гнева си към Абд ал Мот, като се отнасяше с фелдфебела колкото бе възможно по-добре и му облекчаваше затворничеството, доколкото позволяваха обстоятелствата. Нареди да замесят кисрах, да наловят риба от реката и да я опекат. Всеки получи от храната своя дял. После с една солидна порция в ръка той се отправи към токула, който служеше за затвор.

Този затвор не беше направен от дебели каменни зидове, за да осуети всяко бягство, о, не, бяха си улеснили работата до немай къде, като бяха изкопали в земята дупка, дълбока два човешки боя, където спускаха провинилите се злосторници. Тя бе заслонена с нисък навес от тръстика, но не за облекчение на затворниците, не за да бъдат предпазени от палещите слънчеви лъчи по пладне, а за да се пощади донякъде обонянието на поста, надзираващ нещастниците. Тъй като никой никога не чистеше ямата, несъмнено престоят в нея може да се нарече унизителен дори и за най-закоравелите и загрубели хора.

Понастоящем вътре се намираше единствено фелдфебелът. Когато видя, че подофицерът се приближава, пазачът почтително се отдръпна настрани.

— Нося ти ядене — подвикна фелдфебелът надолу, — кисрах и печени риби, храна, каквато никой затворник не получава. По-късно ще накарам да направят мерисах и да ти донесат пълна кана.

Фелдфебелът стоеше до колене в полуразложени нечистотии.

— Аллах да те възнагради — отвърна той, — но нямам никакъв апетит.

— Тогава остави си яденето за после!

— Къде ли да го оставя? Нима на това място може да се пази храна?

— Ямата наистина не е предназначена за подобна цел. Да ти го увия ли в едно одеяло?

— Да, и… познавам те. Аллах ти е дал добро и благодарно сърце. Отнасял ли съм се някога строго към теб?

— Не.

— Можеш ли да ме упрекнеш, че някога съм те обидил или измамил?

— Никога.

— Тогава заслужи си благословията на пророка, като проявиш към мен милост!

— Какво трябва да направя!

— Извади ме оттук и ми разреши да се нахраня горе при теб. После можеш пак да ме спуснеш в ямата.

— Нямам това право.

— Кой може да ти забрани? Нали сега ти си повелител в серибата! Или си мислиш, че нямаш право да вършиш каквото пожелаеш?

Булукът се почувствува засегнат на чест. Ето защо отговори:

— Аз съм предводителят. Каквото поискам, това ще стане.

— Тогава ти липсва добра воля. Не бих си го помислил.

— Твърде опасно е. Колко лесно можеш да избягаш!

— Да избягам ли? Та това е съвсем невъзможно. Нямам оръжия. Можеш веднага да ме застреляш. А и твоите петдесет войници навярно ще са достатъчни да осуетят бягството ми.

— Така е — обади се замислено булукът.

— А не бива и да забравяш, че няма вечно да кисна тук. Абу ал Мот умее да цени заслугите ми и щом се върне, много бързо пак ще стана фелдфебел.

— И аз мисля така — искрено призна подофицерът.