Керванът на робите

Тази заповед бе отправена към двама подофицери, които незабавно се подчиниха. Застанаха от двете страни на чауша, за да го откарат, и той тръгна с тях, без да се противи. Надеждата за бързо повишение беше оказала своето въздействие върху хората.

След това всички се отправиха към токула на предводителя, където призовавайки пророка и всички свещени халифи, хвърлиха жребий. Петдесетте души и подофицерът, на които се падна да останат, приеха участта си мълчаливо, но вътрешно кипяха от гняв. Другите започнаха да се приготвят за похода, след като факирът заяви:

— Всеки правоверен мюсюлманин винаги тръгва на път по време на свещената Аср. Но щом на Аллах е било угодно да ни разреши да потеглим още на сутринта, не е никакво прегрешение спрямо него да поемем и след час, понеже полунощ мина и утрото не е далеч. Да бъде прославено името му!

В похода участваха много повече от четиристотин души, разделени на две групи. Първата се състоеше от хората, яхнали всички налични коне. Те щяха да се нагърбят със задачата да избързат напред и да заловят двамата негри, а после щяха да изчакат втората група. Тя щеше да ги следва къде пеша, къде на ездитни волове, които се чувстват добре при онзи климат. Първият отряд се ръководеше от самия Абд ал Мот. Командването на втория щеше да се поеме от подофицера, който току-що бе повишен на мястото на разжалвалия фелдфебел.

След около час двата отряда се събраха извън серибата, а пред тях застана знаменосецът със свещеното бараха в ръка. Колкото и нечовешки да са целите на един газуах, той никога не се предприема, без преди това хората да помолят Аллах за закрила и благословия, също както по-рано в църквите на някои крайбрежни селища жителите им на висок глас са отправяли горещи молитви за „благословено корабокрушение“109. Факирът, който изпълняваше службата на духовник, а същевременно заемаше и длъжността на счетоводител, се изправи до знаменосеца пред строените редици, вдигна ръце към небето и се провикна:

— Hauehn aaleina ia rabb, salam aaleina be barakkak — помогни ни, о, господи, бъди милостив и ни дай благословията си!

Думите му бяха повторени от всички в един глас. После факирът продължи:

— Hafitsina ia mobarek ia daaim — благослови ни, о благословени, о безсмъртни!

И тези думи бяха повторени хорово. Първото възклицание бе отправено към Аллах, а второто към Мохамед. След това последваха думите, които са предписани да бъдат изговаряни преди всяка сура:

— Be issm lillahi er rahmaan er rahiim — в името на всемилостивия бог!

След тях дойде ред на първата сура от Корана, свещената Фатиха, последвана от сто трийсет и шеста сура, получила от Мохамед името „Сърце на Корана“. Оттогава всеки мюсюлманин я нарича така. С нея правоверните се молят преди всяка опасност, нея я четат и на умиращия преди да издъхне. Тя е доста дълга. Краят й гласи така:

„Неверникът оспорва възкресението, вместо бога поставя символи и забравя, че си има свой творец. Той казва: «Кой ще вдъхне живот на костите, когато от тях остане само тънък слой прах?» А ние му отговаряме: «Ще ги съживи пак онзи, който и за пръв път ги е извикал на живот». Нима онзи, който е сътворил небето и земята няма силата да възкресява мъртъвците? Сигурно я има, защото той е премъдрият творец. Когато пожелае нещо, той изговаря заповедта: «Да бъде!» и то става. Затова хвала и слава нему, чиято ръка господства над всичко. Някой ден ще се завърнете при него!“ Доста време измина, докато сурата бъде изговорена от факира и повторена от другите. Когато заглъхнаха и последните й думи, на изток се беше развиделило и първите слънчеви лъчи затрептяха по небето. Но не биваше да потеглят преди да са казали ал Фаджр, утринната молитва, предписана да бъде изговорена на изгрев слънце. Едва след това коленичилите хора се изправиха на крака, за да се отправят на път.

Най-напред Абд ал Мот и хората му възседнаха конете. Той препусна начело с кучето си, което бе вързано с дълъг ремък за седлото и с голямо усърдие и настървение отново пое по дирята. Ездачите се понесоха на юг като вихрушка.

Вторият отряд ги последва бавно начело със знаменосеца, който беше увил своето бараха в къс платно. Те се сбогуваха с пушечни залпове, на които отговори оставащият в серибата гарнизон. Тези залпове се дават винаги с пушки, заредени с куршуми, също както се поздравяват и срещани по пътя отряди или кервани. Това е голямо пилеене на муниции, от което арабите обаче не могат да се откажат, понеже така го изисква обичаят.