Керванът на робите

— Заради твоята възраст ще ти простя, че ми правиш предложения — отговори му остро Абд ал Мот, — но друг път ще чакаш, докато те попитам! Много преди ти да се сетиш, аз реших да изпратя ездачи. Но да не мислиш, че ще им заповядам да се върнат в серибата, след като спипат негрите? В такъв случай ще трябва заедно с нас отново да бият същия път, а ние не бива да подлагаме конете на подобно изпитание, защото те са твърде ценни за нас. Газуахът е нещо вече решено. Може да ви е безразлично дали ще започне веднага или едва на сутринта. Искам да съм свидетел на залавянето на негрите. Но също тъй необходимо е присъствието ми и при тръгването на хората от серибата. Така че стягайте се! След един час всеки трябва да е готов за поход. Но за наказание, че ми предписваш какво да върша, ти няма да вземеш участие в похода, а ще останеш тук да командваш петдесетте души, които чрез жребий ще бъдат избрани за закрила на серибата.

Едва ли можеше да има по-голямо наказание за един ловец на роби и при това — фелдфебел. Естествено, че когато се предприема газуах, едно поделение трябва да остане, да защитава серибата. Наистина тези хора също получава г своето възнаграждение, но при нападението над съответното негърско село са лишени от възможността сами допълнително да се обогатят с грабеж. По тази причина никой няма желание да остава и затова съществува обичай жребият да решава всичко и то не само по отношение на обикновените войници, но и на началниците. И ето че сега фелдфебелът трябваше да се откаже от участие в похода, без намесата на жребия. Той сметна наказанието си за несправедливост, която не биваше да търпи, още повече че съвсем не беше имал намерение да дава на Абд ал Мот каквито и да било нареждания. Поради напредналата си възраст, големия опит и своя чин той бе помислил, че има пълно право да изкаже едно мнение, което изобщо не противоречеше на мнението на неговия началник. Ето защо фелдфебелът най-спокойно отговори:

— Господарю, казвам ги и Аллах ми е свидетел, че не съм искал да те обидя Не се чувствам виновен и не съм заслужил такова наказание. Не можеш да ме караш да се червя от срам, като ме унижаваш така пред подчинените ми сто войници!

— Мълчи! — изкрещя му Абд ал Мот. — Да не би да не познаваш законите, според които се постъпва във всяка сериба? Ако ми противоречиш, мога да те убия!

— Няма да го направиш, защото знаеш много добре, че аз съм най-опитният и най-храбър воин сред хората ти. С моята смърт серибата би изгубила най-полезният си човек, а от това никой от вас не би спечелил. Ти не знаеш и какво ще каже Абу ал Мот, господарят и първият наш предводител.

Той изрече всичко това скромно, но все пак с известно чувство за достойнство. Абд ал Мот тайно в себе си призна истинността на казаното, но не сметна за уместно да търпи подобни думи. Затова отговори:

— Не е необходимо да те убивам, но мога да те накажа, без да имаш право да ни откажеш услугите си. От този миг нататък ти повече не си чауш, а обикновен войник и оставаш в серибата като пленник. Нека жребият реши кой от подофицерите ще остане тук, за да поеме командването по време на отсъствието ни.

Тази присъда накара стария фелдфебел да изгуби самообладание.

— Какво? — извика разгневено той. — Ще бъда обикновен аскери и дори пленник? Сигурно Аллах няма да го допусне! Тук все още се намират хора, които държат на мен и няма да ме изоставят!

Той се огледа в кръг гордо и предизвикателно. Разнесе се тихо мърморене, което изглежда потвърждаваше думите му. Тогава Абд ал Мот измъкна двата си пистолета, запъна спусъците им и заплаши:

— Всеки, който дръзне да ми се противопостави, ще получи куршум! Не забравяйте, че ако някой чауш загуби чина си, друг ще заеме длъжността му. Нима ще изпуснете такова повишение? Да окова ли във вериги и онези, които искат да го подкрепят? Вземете му сабята и пистолета и го вържете!

— Да ме обезоръжат и вържат! Мен? — изкрещя чаушът. — Предпочитам да умра. Стреляй тогава, щом си…

Той млъкна. Беше измъкнал сабята от ножницата и заплашително я размаха. Но изглежда изведнъж му хрумна някаква друга мисъл. Той сведе острието, бавно прекара лявата длан по брадатото си лице, може би за да прикрие израза му в момента, и после смирено продължи:

— Прости ми, господарю! Прав си, защото ти си предводителят ни и аз трябва да ти се подчинявам. Нищо, направи ме обикновен войник! Скоро пак така ще се отлича, че отново ще бъда повишен. Аллах е велик и най-добре знае какво трябва да стане.

Последните му думи съдържаха скрита заплаха, обаче Абд ал Мот не я забеляза. Самият той взе оръжията на чауша и му каза:

— Благодари се на възрастта си и на моето милосърдие, че се съгласявам да приема смирението ти! Ти извади срещу мен сабя и затова заслужаваш смърт. Въпреки всичко ще ти простя. Подарявам ти живота. Впрочем присъдата, която произнесох, остава в сила. Отведете го в затвора и там го вържете, за да не може да избяга!