Керванът на робите

Той добре познаваше строгостта на своя предводител и затова гласът му трепереше от страх. Абд ал Мот не му отговори, а и не продължи да пита. Той метна вързания човек на рамо и го изнесе на палубата.

— В името на Аллаха и на пророка, прости ми! — извика пазачът, разбрал от поведението на арабина намерението му.

— Нямам нищо против Аллах и пророкът да са милостиви към теб — отговори му той, — но мен не бива да ме молиш за прошка. Онзи, който не се подчинява на заповедите ми и занемарява службата си, не може да ми бъде в полза. Щом си позволил на робите да слязат от борда, тогава за наказание и ти ще поемеш по този път!

Човекът напразно се гърчеше в ръцете на Абд ал Мот, за да се освободи, и с охриптял от смъртен страх глас горещо замоли:

— Бъди милостив, господарю, защото един ден и ти ще потърсиш милост от Аллаха!

— Мълчи, куче, и върви в ада!

Той го хвърли зад борда и после зачака с приведено напред тяло, за да види как човекът ще изчезне във водата. След няколко секунди пазачът отново изплува за броени мигове и като изплю навлязлата в устата му вода, изкрещя:

— Allah jilanak kullu abadii — Аллах да те прокълне но веки веков!

— Ma’assalahme ia kelb — остани със здраве, куче! подигравателно се изсмя арабинът.

Той забеляза във водата две бразди, които светкавично се приближаваха до мястото, където нещастникът отново започна да потъва. Те бяха образувани от два крокодила, чието внимание бе привлечено от шума на падналото в реката тяло. С разтворена паст животните едновременно се нахвърлиха върху него — последва ужасен вик и заедно с разкъсаното тяло кръвожадните чудовища изчезнаха в дълбините.

А горе на палубата още по-голямото чудовище промърмори със задоволство:

— Който не изпълнява заповеди те ми трябва да умре. А сега към следите!

Той заведе кучето до мястото, където бяха работили негрите, и натисна главата му надолу. Същевременно му нареди:

— Dauwir, fattisch — търси, търси!

Кучето зашари с нос ниско над палубата, после вдигна глава, пое въздух и нададе кратък остър лай.

— Надуши ли ги? Тогава ела?

Абд ал Мот се приближи с него до борда на ногера, спусна го в лодката, после и той самият слезе в нея и нареди на двамата чакащи го гребци да поемат в посока на главния път, който преди не бяха използвали.

Двамата му подчинени бяха станали свидетели на смъртта на своя другар, но не чувстваха ни най-малко състрадание. За тях подобни наказания на войници бяха нещо обикновено.

След като слязоха на брега, Абд ал Мот хвана здраво ремъка на кучето и го накара да търси. Само след броени секунди животното издаде онези звуци, които показаха, че е надушило следата, и с всички сили се задърпа напред.

— Ето го началото — каза арабинът. — Кучето има превъзходни качества и няма да изгуби дирята. А краят ще бъде смъртта на двамата обесници.

Кучето толкова силно опъваше ремъка, че господарят му трябваше да напрегне всички сили, за да не го изпусне. Кажи-речи в тръс продължиха нагоре по стръмния бряг, прекосиха тясната гора и се посочиха право към мястото, където беше дупката в оградата. В първия миг кучето понечи да се промъкне през нея, но после сякаш размисли, обърна се назад, силно залая и едва удържано на ремъка взе да се изправя на задните си крака, готово да хукне към откритата равнина, накъдето бяха избягали негрите.

Междувременно в серибата отново запалиха всички огньове и пламъците им осветиха дупката, тъй че вече се виждаше съвсем ясно.

— Оттук са си проправили път, за да влязат — обади се Абд ал Мот, — и пак оттук са се измъкнали. Докато ги търсехме, са спечелили преднина, но и тя няма да им помогне. Ще ги догоним по-бързо, отколкото могат да предполагат.

Той закрачи към главния вход, като полагаше усилия да преодолее съпротивата на кучето, което искаше да се втурне подир бегълците. Там се бяха събрали всички, жители на серибата. Абд ал Мот им съобщи резултата от издирването си и после заповяда на подофицерите да излязат напред, за да им даде заповедите си.

— Господарю — обади се вече споменатият фелдфебел, — длъжни сме да се подчиняваме на волята ти и не бива да дръзваме да ти даваме съвети, но аз мисля, че незабавно трябва да тръгнат толкова мъже, с колкото коне разполагаме, за да догонят по-бързо негрите. Позабавим ли се, не е изключено да избягат, да отидат в Омбула и да предупредят жителите на селото за нападението, което замисляме.