Керванът на робите

— Тогава ме последвай! Вече ти показах пътя към славата. И ако все още не си разбрал каква изгода ще имаш, ако се съгласиш с предложението ми, тогава ще ти покажа и обясня по-ясно. Ела!

— Къде? — попита булукът, когато фелдфебелът се изправи с чувство на достойнство.

— При провизиите. Искам да ги видиш и да изчисля стойността им.

— Добре, ела! — припряно се съгласи булукът. — Ключовете са в джоба ми. Ще ми се да разбера колко богати ще бъдем.

Той хвана чауша за лакътя и го поведе към склада. Естествено постът не посмя да стреля, защото сегашният комендант сам отвеждаше затворника.

Петдесетте войници се бяха пръснали — една част от тях из самата сериба, а другата част бе заета навън при стадата. За свое не малко учудване неколцина от първите видяха булука да върви заедно с фелдфебела, за когото знаеха, че се намира в ямата, но никой не обели нито дума. Те нямаха абсолютно нищо против, че временният им предводител съвсем не беше толкова строг, колкото всъщност налагаха задълженията му. Едва след като заедно с придружителя си булукът се озова пред първия токул, служещ за склад, и вече отвори вратата му, на него му хрумна какво трябваше да направи съгласно получените инструкции.

— Уаллах! — гневно избухна той. — Ще заповядам да бичуват това куче!

— Кого? — попита чаушът.

— Поста при ямата.

— Защо?

— Защото не те застреля! Нали така му заповядах!

— Та нали ти самият ме отведе. Следователно той е видял, че ми разрешаваш да се отдалеча и ако ме беше застрелял, това щеше да е неподчинение спрямо теб и то не само неподчинение, а направо бунт! Нали ти си комендантът!

— Разбира се, че съм аз и никого не бих посъветвал да се бунтува срещу мен! Кълна се в името на сатаната, че щях да наредя да го бичуват до смърт това куче, ако беше стреляло по теб. А сега ела да влезем вътре и ми покажи нещата, чиято стойност познаваш по-добре от мен!

Двамата останаха доста дълго в токула. Оттам посетиха и другите складове. На излизане от всеки следващ токул се виждаше как лицето на булука придобиваше все по-блажено изражение. След като заключиха и последния склад, той сложи длан върху рамото на фелдфебела и каза:

— А сега ми се закълни в брадата си, че си напълно убеден в успеха на твоя план!

Гледката на богатите запаси от стоки и провизии го бе спечелила напълно за намеренията на чауша.

— Заклевам се! — изрече фелдфебелът, като вдигна ръка.

— И наистина ли ме съветваш да го изпълня?

— Да, така те съветвам и когато по-късно станеш собственик на един милион Абу ноктах110, ще ми бъдеш благодарен, че съм ти дал такъв съвет.

— Но нали само ние двамата няма да можем да предприемем нищо?

— Ние двамата ли? Не. Ще трябва да спечелим и нашите войници.

— Ще се съгласят ли?

— Съвсем сигурно. Остави ме аз да се погрижа за това. Ще поговоря с тях.

— Но тогава ще искат да делим с тях плячката.

— Няма да се съгласим. Иначе всички ще се наложи да получат по равни части и така няма да ни останат средства да основем нова сериба. Съгласят ли се да ни служат, на всеки от тях ще обещая да му удвоя заплатата, а ще им обещая и плячката, която ще донесе Абд ал Мот. По този начин на нас ще ни остане всичко, каквото се намира тук в Ом ат Тимса.

— Плячката, която ще донесе Абд ал Мот ли? Как можеш да им я обещаеш? Та ти я нямаш!

— Но ще я имам, защото ще му я отнема.

— Аллах керим — Аллах е милостив! Надявам се, че не ти е помътил разсъдъка!

— Не, не го е помътил. Моят план отива по-далеч, отколкото предполагаш. Ще тръгна срещу Абд ал Мот, ще го пресрещна и нападна.

— Собствения си предводител!

— Мълчи! Той ми отне чина и заповяда да ме хвърлят в затвора. Ще трябва да ми плати за това!

— Но при него има петстотин воини!

— И на тях ще обещая двойни заплати и освен това заедно с нашите петдесет войници ще получат право да си поделят плячката, която ще донесат от Омбула. Те ще се съгласят с предложението ми и ще преминат на моя страна. Който се обяви против, ще бъде убит или ще го оставим да върви, накъдето иска.

— Ти луд ли си? Ами ако всички останат верни на Абд ал Мот, нали сме загубени! Те ни превъзхождат десетократно.

— Няма значение. Вече знам как, без каквато и да било опасност, ще се разбера с тях. Важното е да не се бавим повече. Абу ал Мот се кани да вербува за войници и да доведе със себе си много нухри. Пристигне ли тук с тях, докато сме все още в серибата, свършено е с хубавия ни план.

— Той изобщо няма да бъде изпълнен — каза булукът.

— Защо?

— Защото е твърде опасен. Ти искаш да отидеш по-далеч, отколкото си мислех.

— Значи се оттегляш, така ли?

— Да. Много ми се искаше да забогатея, но както разбирам само ще отидем на гибел. Няма да участвам.

— Планът ми все пак ще бъде изпълнен!

— От кого?

— От мен!

— От теб ли? Та това е съвсем невъзможно, тъй като си мой затворник!

— Да, наистина съм затворник, но ще говоря с твоите хора и съм убеден, че те веднага ще се съгласят с предложението ми. Тогава обаче, ако се държиш враждебно към нас, ти ще останеш мой пленник.

— Аллах, Аллах! — изплашено извика булукът. — Нали ми обеща да не бягаш!