Керванът на робите

— Значи са избягали от ногера и преди да бъде затворен входа са се прокраднали в серибата, да убият Абд ал Мот. Те все още не са се измъкнали извън оградата. Побързайте към изходите и ги заемете, за да не могат убийците да излязат от серибата! Но викнете кучетата да се приберат, защото ще трябва да ни помогнат оттук да проследим дирите на бегълците!

Следвайки заповедите му, всичко живо се завтече към изходите. Естествено Абд ал Мот се беше събудил. Той излезе от колибата, за да разбере каква е причината за тази голяма суматоха. Подофицерът му докладва и Слугата на смъртта изрази одобрението си за взетите мерки, Ето защо всички жители на серибата се струпаха на входовете и двамата негри безпрепятствено успяха да достигнат дупката в оградата. Лобо понечи бързо да пропълзи през нея навън, но хитрият Толо го задържа и каза:

— Стой, чакай! Не чуваш ли, че викат и свирят на кучетата? Излезем ли сега навън, ще се натъкнем на тези животни, които може би няма да ни сторят нищо лошо, обаче сигурно ще ни издадат. Налага се да почакаме, дока го всички се приберат.

Лобо проумя, че приятелят му казваше истината, и се спря. Двамата чуха как няколко кучета префучаха покрай дупката в посока на най-близкия вход. Оттам прозвуча заповедта на Абд ал Мот:

— Вържете кучетата и да ни водят! И ги откарайте при колибата ми, за да ги насочим по следите на негрите!

— Сега е моментът! — прошепна Толо. — Бързо навън и да изчезваме!

— Кучетата ще открият дупката и ще поведат преследвачите по дирите ни. Ако имахме възможност да яздим, краката ни нямаше да се докосват до земята и кучетата щяха да изгубят следите ни.

— Не можем да яздим.

— Защо? Отсреща в мурхага има коне и камили.

— Но при тях са поставени пазачи Тези хора са чули шума и ще бъдат много внимателни.

— Да ги нападнем!

— Не. Те са твърде много, а ние разполагаме само с един нож. Дори и да успеем да ги победим, ще изгубим толкова много време, че кучетата ще се озоват при нас преди да сме яхнали конете. Ще трябва да вървим пеша.

Те пропълзяха навън и покрай мурхага се затичаха в посоката, в която се намираше родината им. Скоро изчезнаха в нощта.

Излъгаха се, като мислеха, че ловците на роби бързо ще открият отвора. Повече от двайсет кучета бяха отведени при токула на Абд ал Мот. Там и без друго имаше колкото щеш отпечатъци, а сега към тях се прибавиха толкова много нови следи, че за животните щеше да е съвсем невъзможно да открият търсените дири. Но кучетата изобщо не разбираха за какво става въпрос Вярно, насочиха им носовете към земята, обаче не успяха да ги накарат да проумеят каква задача им се поставя. Те затърсиха в кръг наоколо и се наканиха да се разпръснат във всички възможни посоки.

— Не става така — обади се Абд ал Мот. — Те не знаят кого да търсят. Трябва да им покажем.

— Но не можем — каза един стар чауш, който командваше сто войници. — Невъзможно е да покажеш нещо, което сам нито виждаш, нито знаеш.

— Брадата ти е бяла, ала мислите ти са тъмни — отвърна му предводителят. — Негрите са избягали от ногера, там е подходящото място, където да покажем на песовете какво искаме от тях. Самият аз ще тръгна натам и ще взема само моето куче — то е най-доброто от всички. Отнесете лодката до водата, но не по пътеката, по която навярно са дошли негрите! Иначе с краката си ще унищожите следите им. Аз ще ви водя.

Той взе в ръка ремъка на кучето си и закрачи към главния вход, където се намираше лодката. Шестима мъже я вдигнаха на рамене и го последваха. Той избра една тясна пътечка, прекосяваща гората в посока към реката, малко по-нагоре от онзи път който водеше право към ногера. Щом достигнаха брега, спуснаха лодката във водата и Абд ал Мот се качи в нея заедно с кучето си и още двама души, които трябваше да гребат. Разреши на останалите да се върнат обратно.

Когато се озоваха при ногера, предводителят на ловците на роби се качи на борда и накара другите да му подадат кучето. Той забрани на гребците да се качват на кораба, за да не заличат дирите.

Добре дресираното куче остана при своя господар, който внимателно огледа палубата, а това бе възможно само благодарение на доста силната звездна светлина. Не се виждаше жива душа. Абд ал Мот извика името на пазача, но не получи никакъв отговор. Извика и двамата негри, ала със същия резултат. Кучето размърда уши, вдигна муцуна към господаря си и с тихо свирене изпусна въздух през носа си.

— Знаеш ли нещо? Дочу ли нещо? Води ме! — подкани Абд ал Мот животното и отпусна ремъка.

Животното го задърпа и отведе долу под палубата, до мястото, където лежеше пазачът. Арабинът се наведе над него, за да го опипа, извади разкъсания фес от устата му, но без да развързва въжетата, и с треперещ от гняв глас го попита:

— Кой те върза и довлече дотук?

— Негрите. Аман, аман108!

— Къде са те?

— Сигурно са избягали. Не съм виновен. Нападнаха ме в гръб, без изобщо да подозирам каквото и да било. Надявам се да ми простиш!