Читаем Керванът на робите полностью

В този миг първият кораб се появи иззад завоя. Беше сандал, вдигнал всичките си платна на двете мачти. От предната мачта към отсрещния бряг беше опънато въже, за което се бяха наловили около дузина мъже, за да го теглят. На кърмата до кормчията стояха двама души с необикновена външност. Единият имаше много висока и извънредно кльощава фигура и беше облечен по обичайния за арабите начин, докато облеклото на другия се състоеше от три части. Първата бе някакво подобие на бански гащета, достигащи почти до коленете, втората — кожа от пантера, наметната върху плещите му, а третата част представляваше много висока шапка с формата на гугла, цялата покрита с черупки от миди „каури“, от чийто връх се спускаха шнурове с пъстри стъклени мъниста. Лицето му имаше малко по-светъл цвят, отколкото на повечето негри.

— Онзи дългият е Абу ал Мот — обади се Сина на тайната.

— Той ли е? — попита Сивия. — Трябва по-подробно да огледам този тип.

Той подпря далекогледа си върху ръба на лодката и го насочи към спечелилия си зловеща слава ловец на роби. След малко продължи:

— Действително много прилича на самата смърт. Този човек е истински скелет. А кой ли може да е другият до него?

— Другият е бенг-дид160 на нухрите, защото сред тях само предводителите имат право да носят такива шапки. Виждаш ли чернокожите, дето работят с върлините и пеят? Това са нухри. Разбрах го от начина, по който са направили прическите си.

— Но Абу ал Мот се завръща много по-бързо, отколкото очаквах. Колко път ни остава още до серибата Мадунга?

— Ще стигнем до нея тъкмо при залез слънце. Разположена е на десния бряг на реката. Ето защо Абу ал Мот се придвижва покрай левия. Ако не бяхме свърнали тъй бързо в обратна посока, тези хора отдавна щяха да ни открият. Понеже им се е свършила храната, те страшно бързат и не разчитат само на вятъра.

А вятърът бе попътен за сандала, понеже духаше от север. С помощта на върлините бързината на плавателния съд се бе увеличила толкова, че хората, които теглеха въжето от брега, бяха принудени да тичат в тръс.

След като сандалът отмина, се появи и вторият кораб, един по-малък ногер, издул всичките си платна и освен това също теглен с въже от брега. Палубата му бе препълнена с нухри.

Песента беше свършила. Пак се чуваше само простичкото „хе-ли“, „хе-ли“, което ставаше все по-тихо, колкото по-надалеч отплуваха двата кораба нагоре по реката. Но едва след четвърт час те се бяха отдалечили толкова, че Синът на тайната спокойно каза:

— Вече не могат да ни видят. Но сърцето ми се беше свило, докато преминаваха покрай нас. Слава на Аллах, че не ни откриха!

— Ха! Че какво ли можеше да ни се случи? — обади се Сивия.

— Щяха да ни превърнат в роби.

— И мене ли?

— Всички ни. Съвсем сигурно.

— Щяхме да се отбраняваме.

— Вероятно безуспешно. Оръжията ти са превъзходни, ала са безсилни срещу такова числено превъзходство. Във всеки случай е по-добре, че не ни забелязаха. А сега да тръгваме.

Вдигнаха котва и лодката отново продължи прекъснатото си плаване. Гребците удвоиха усилията си, за да наваксат изгубеното време.

Когато слънцето изчезна зад дърветата по левия бряг на реката, се оказа, че преценката на кормчията е била съвсем вярна. На десния бряг забелязаха широк мишрах, представляващ както пристан за кораби, тъй и място за водопой на стадата или път, водещ от високия бряг надолу към реката.

— Ето я серибата — каза Сина на тайната.

— Серибата ли? — попита Сивия, оглеждайки мястото. — Но аз не виждам и следа от нея!

— Защото не е разположена до самата река, а на тахараха161. Познавам собственика й и съм сигурен, че ще ни поздрави с добре дошли.

Той насочи лодката към мишраха и там я спря. Хвърлиха котва и освен това завързаха плавателния съд за един от коловете, забити за тази цел наблизо. На брега не се виждаше лодка на серибата. Обикновено тези лодки се прибират зад оградата, за да не бъдат откраднати.

Пфотенхауер си мислеше, че пристигането му изобщо не е забелязано от живеещите в селището хора, но се лъжеше, защото веднага щом кракът му стъпи на брега, откъм близките храсталаци се разнесе глас:

— Стой, не мърдай! Кои сте вие?

Ученият погледна към това място и видя, че между клоните към него са насочени дулата на няколко пушки. Незабавно носът му се изви настрани, сякаш така искаше да се предпази от някой куршум.

— Я си свалете пушките! — отвърна той. — Не сме дошли с враждебни намерения.

— Откъде идвате? — последва друг въпрос, без да се покаже който и да било. — Отговаряй или ще стрелям!

Гласът на скрития човек звучеше някак особено гърлено и стържещо, сякаш всички звуци се образуваха в най-задната част от устната кухина. Синът на тайната все още имаше някаква работа в лодката. Той последен излезе от нея и в отговор подвикна към храстите следните думи:

— Можеш да ни вярваш, че сме приятели. Познах те по гласа, Ал Шахар162. Излез спокойно!

— Този млад човек знае името ми — разнесе се същият глас, — следователно няма от какво да се боя. Ще се покажем.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Отверженные
Отверженные

Великий французский писатель Виктор Гюго — один из самых ярких представителей прогрессивно-романтической литературы XIX века. Вот уже более ста лет во всем мире зачитываются его блестящими романами, со сцен театров не сходят его драмы. В данном томе представлен один из лучших романов Гюго — «Отверженные». Это громадная эпопея, представляющая целую энциклопедию французской жизни начала XIX века. Сюжет романа чрезвычайно увлекателен, судьбы его героев удивительно связаны между собой неожиданными и таинственными узами. Его основная идея — это путь от зла к добру, моральное совершенствование как средство преобразования жизни.Перевод под редакцией Анатолия Корнелиевича Виноградова (1931).

Виктор Гюго , Вячеслав Александрович Егоров , Джордж Оливер Смит , Лаванда Риз , Марина Колесова , Оксана Сергеевна Головина

Проза / Классическая проза / Классическая проза ХIX века / Историческая литература / Образование и наука