Керванът на робите

— Няма да можеш да изговориш истинското ми име. Обикновено ме наричат Abu el Hadascht scharin — Баща на единайсетте косъма. Заедно с мен е и моят другар Abu Dihk, Бащата на смеха.

— Няма ли и други?

— Има и още един, който е голям учен и ефенди, чийто приятел и адютант съм аз.

— Как се казва той?

— Abu ’larba. ijun. Баща на четирите очи.

— Тъй, на четирите очи. Значи навярно носи очила, а?

— Да.

— Накъде е тръгнал?

— Отива при ниям-ниямите, но преди това ще посети серибата на Абу ал Мот.

До този момент немецът беше седял. Но при последните думи скочи на крака и извика:

— Той е чужденец, немец, и се казва Шварц, нали?

— Да, такъв е и тъй се казва. Познаваш ли го?

— Не, но познавам брат му, който тръгна да го пресрещне. Значи той е тук, тук е и ще дойде с дахабийето, нали?

— Да. Сега ще се спусна надолу до мишраха да го посрещна.

— Ще те придружа. Трябва да съм там, когато слиза на брега. Непременно трябва да го поздравя!

— Тогава ела! Компанията ти не ми е неприятна.

Той изрече тези думи с тона на покровител, който се намира в добро настроение. Пфотенхауер ги прие най-спокойно. Двамата излязоха от токула, а после и от серибата, без някой от постовете на портата да ги спре, и се спуснаха към реката. Долу Хъркачът все още стоеше на стража с хората си. Лодката, с която беше дошъл немецът, лежеше на брега. Тъй като тя предлагаше по-удобни места за седене, двамата влязоха в нея и се настаниха на една пейка.

— Значи си негов приятел и адютант! Че откога? — попита Сивият.

— Откакто напуснахме Фашода. Запознахме се в пустинята, където убихме два лъва и победихме хомрите, които се канеха да ни нападнат. Той е извънредно храбър и учен мъж.

— Знам.

— И нищо не предприема без мен! — важно-важно добави дребосъкът.

— Тъй! Тогава, както изглежда, двамата сте твърде близки, а?

— Изключително много! Като братя сме! Всъщност това се разбира от само себе си, понеже и аз съм учен.

— Ти ли?

— Да, аз! Не вярваш ли?

— Вярвам ти, защото все още не си ми доказал противното.

— А то никога няма да бъде доказано. С моите познания по латински мога да се меря с всеки друг.

— Латински ли? — учудено попита Пфотенхауер. — Откъде пък се сети за тази дума?

— Дума ли? Че аз говоря целия латински език!

— Невъзможно! Къде си го учил?

— При прочутия Матиаш Вагнер, с когото съм обиколил целия Судан. Той беше мой сънародник.

— Сънародник? Доколкото знам, Вагнер е бил унгарец от графство Айзенщет!

— Вярно е. Аз също съм маджарин от Наги Михай край Унгвар. Доктор Шварц е много щастлив, че в тези откъснати от света райони може да разговаря с мен на немски.

— Какво, ти и немски ли говориш?

— Перфектно!

— Наистина ли, наистина? Страшно се радвам, защото и аз съм немец!

Бащата на единайсетте косъма трепна от радостна изненада и преминавайки веднага на немски, възкликна:

— Как? К’во? Един немски сте бил вий?

— Да, разбира се! — отвърна Сивият на същия език.

— От’де?

— От Бавария.

— О, туй добре, много съм хубаво! Аз бил съм също в страна баварската.

— Аха! Страшно се радвам, щом познавате мойта родина.

— Да, аз съм бил останал в Мюнхен, дето пил съм бира седлмайерска, при туй ял съм ряпа черната и кренвирши с горчица лютивата.

— Да, при нас можеш да намериш хубава бира с ряпа и кренвирши. У нас в Бавария разбираме от тез работи. Ама, щом сте унгарец, сигурно родното ви име не е Баща на единайсетте косъма. Как се казвате всъщност?

— Казвал съм Ускар Ищван. А как е име вашето?

— Пфотенхауер. Но с ваше разрешение, що за диалект е този, дето го говорите? Таквоз нещо нивга не съм чувал.

— Диалект ли? Аз не говорили немски диалектния, а немски съвсем чистия.

— Тъй! Много се съмнявам. Ако и латинският ви е също толкова чист, можете да го говорите срещу заплащане.

— Да, що не. Аз съм били винаги филолог, удивителният и помолог165, значителният!

— Бре да се не види! Значи това ви е латинският, а? Ами тогава какво е всъщност филологията?

— Филология съм били наука за дърво с ябълки и круши.

— Аха! А помологията?

— Туй били познания за учение мъдрото.

— Е, стари приятелю, ами че тогава си в страшно заблуждение! Тъкмо обратното е!

— Значи съм направил объркване, научното. Толкоз наука съм натъпкал в глава моята, че поискам ли да извадя някоя от тях, често тя си остава там и вместо нея излиза наука другата.

— Да, точно тъй става, когато си учен, но не си намерил време да посещаваш някоя академия!

— О, знам я и академията и апоплексията!

— Наистина ли? Е, ами тогава ти си бил страшно умен и хитър дявол! И к’во разбираш под тази апоплексия?

— Туй са висше училище, университетското.

— Ах, тъй ли! Ами академия?

— Туй са удар, дето улучва в главата и парализира ръката лявата и крака десния.

— Мътните го взели! Такъв брътвеж не бях чувал досега през целия си живот! Първо, що за немски е това! Кой ли може да го разбере? И второ, пак обърнахте всичко наопаки. Академията е висше училище, а апоплексията е удар, предизвикващ парализа.

— Туй било само обръщане наопаки, най-случайното и може се случи всекиму без изключение.