Керванът на робите

Пфотенхауер можеше да бъде напълно доволен от това посрещане. Беше получил на разположение цяла къща, без изобщо да го попитат за името и намеренията му.

След като лейтенантът излезе от токула, навън се разнесоха достигащите надалеч звуци на дървеното клепало, а после проехтя гласът на викача:

— Побързайте за молитва! Времето на ал Могреб настъпи, защото слънцето се кани да залезе на запад. Има само един Бог и Мохамед е неговият пророк. Потвърдете, че той е единствен! Allah akbar, Allah hu akbar!

Немецът се приближи до прозореца и горе на балкона на малката кула съзря викача. Долу всички хора лежаха на колене, готови за молитва. От този прозорец по права линия Пфотенхауер можеше да вижда чак до портата, през която беше минал. Тъкмо когато викачът поде обичайните си думи, там се появиха неколцина мъже, които изглежда не бяха от жителите на серибата. Те също се отпуснаха на колене. След молитвата се изправиха и закрачиха към токула на лейтенанта.

Те бяха войници, ала не като асакерите на една сериба, а истински войници, понеже носеха униформите на войската на вицекраля. Човекът, който вървеше начело, беше офицер. Той имаше отличителните знаци на кол-агаси. Редом с него крачеше едно дребно човече, облечено също в униформа, но как изглеждаше само тя! Дребосъкът беше обул сини панталони, достигащи едва до коленете, над него бе навлякъл прастара червена английска военна куртка, на чиито рамене беше пришил огромни вълнени френски еполети. Около главата си беше увил нещо подобно на тюрбан, от който висяха дълги пера. Тъй като отпред куртката беше широко разтворена, се виждаше, че човекът не носи нито жилетка, нито риза. Около кръста му имаше препасан кожен колан, където бяха затъкнати два пистолета и нож. От колана му висяха и няколко торбички, съдържащи навярно различни необходими дреболии. В ръката си държеше стара тежка пушка, чийто калибър бе необичайно голям.

Та този човек заедно с офицера влезе при лейтенанта. Четиримата войници, дошли с него, останаха пред вратата.

Това бе всичко, което Сивият успя да види на бързогаснещата дневна светлина. После се стъмни и при него влезе един негър, за да запали лампата и да му каже, че той е обещаният от лейтенанта слуга. Негърът излезе, за да донесе веднага след това на госта съд, пълен с мерисах и няколко прясно изпечени питки.

Малко по-късно при немеца дойде Синът на тайната, за да се осведоми дали му харесва жилището.

— Много — отговори Пфотенхауер. — Ами ти къде ще живееш?

— В токула на Хъркача, който страшно ще се зарадва да ме завари у дома си, когато го сменят от пост.

— Много се учудих, щом разбрах, че вие двамата се познавате. Вече си бил тук, така ли?

— Както преди малко чу, да.

— Колко време?

— Няколко месеца.

— Кога?

— Преди четири години.

— Какво си правил тук?

— Господарю, това е тайна.

— Тъй! Чух, че когато си бил в серибата, е ставало нещо дума за Абд ал Мот. Значи си познавал и него, и Абу ал Мот още от по-рано?

— Да, ефенди.

— И да не ми кажеш нищо!

— Не ми се сърди! Става въпрос за нещо, за което не говоря.

— Съвсем не искам да прониквам в тайните ти, но ми кажи само едно — навремето сам ли дойде тук или те придружаваха и други хора!

— И за това не обичам да говоря.

— Добре! Видя ли новодошлите, които пристигнаха в серибата преди малко?

— Да. Присъствах на разговора им с лейтенанта. Онзи офицер е дошъл с дахабийе163, който се намира недалеч от серибата, и попита дали ще му разрешат да хвърли котва долу при мишраха.

— Откъде идва?

— Тръгнал е нагоре по реката. Той попита лейтенанта дали Абу ал Мот е пристигнал вече в серибата си.

— А ти не разпита ли дали този офицер има и други пътници на борда си?

— Не. Той разговаряше с тукашния командващ, а не с мен.

— Но твърде е възможно братът на моя спътник да се намира на борда на дахабийето. Ще отида при капитана да го попитам.

— Той не е вече тук, а тръгна със своите войници, за да докарат кораба.

— Тогава ще трябва да почакам, докато се върне.

— Не е необходимо, защото тук остана неговият придружител, дето носи такива дрехи, че прилича на бабрал164. Да ти го изпратя ли?

— Да, доведи го!

Синът на тайната се отдалечи и скоро след това човекът с червената куртка влезе в токула на учения. Цялото му лице бе осеяно с белези от едра шарка и може би в резултат на същата болест брадата му се състоеше само от двайсетина косъма, които обаче той така бе намазал с гуми-арабикум, че стърчаха като четина на всички посоки. Дребосъкът се поклони дълбоко по ориенталски маниер и каза:

— Чух, че си ефенди и искаш да разговаряш с мен. Какво имаш да ми казваш?

— Много ми се иска да науча откъде идва дахабийето, с което си дошъл.

— Тръгнахме от Фашода нагоре по реката.

— Аха! А ти още от Фашода ли се качи на борда на кораба?

— Да.

— Какви хора пътуват с него?

— Все войници.

— А няма ли и цивилни?

— Неколцина.

— Що за хора са?

— Преди всичко единият от тях съм аз!

— Значи не си войник, така ли?

— Не съм.

— Но носиш униформа!

— Защото тъй ми харесва и защото пътуването ми става с военна цел.

— Ще ми кажеш ли името си?