Керванът на робите

Храстите се разтвориха и от тях се появи един доста възрастен мъж с посивяла брада и пушка в ръката. Следваха го още трима други. Те бяха бели, но облечени също тъй оскъдно, както обикновено ходят негрите.

— Откъде ме познаваш? — попита възрастният мъж, като се приближи.

— Самият ти ще се сетиш веднага, щом ме огледаш малко по-добре.

— Тъй ли? Но аз никога не съм те… — той млъкна, отново измери с поглед младежа от глава до пети и после продължи: — Ти да не си онова момче, дето на времето толкоз много искаше да се запознае с Абд ал Мот?

— Да, аз съм.

— Аллах! Наистина ли си момчето, дето умееше да стреля по-добре от мен? Но тогава много си се променил и то в твоя полза. След като не се върна, си помислих, че ти се е случило нещо лошо при Абд ал Мот. Значи съм се излъгал и това страшно ме радва. Бъди ми добре дошъл!

Той дружелюбно подаде ръка на младежа. Сина на тайната я разтърси и попита:

— Тук ли е господарят на серибата?

— Не е. Отиде до Яу да донесе барут. Затова ми повери охраната на мишраха. Ти знаеш, че той може да разчита на мен.

— Да, ти си най-възрастният аскери на тази сериба. Видя ли два кораба да минават оттук?

— Видяхме ги, но не им се обадихме.

— Знаеш ли кой се намира на борда, им?

— Не. Те се придържаха доста близо до другия бряг, а тук реката е толкова широка, че можеш да видиш корабите, но не и да различиш хората на борда им.

— С тях пътува Абу ал Мот.

— Той ли? Дано Шейтанът го изяде! Ако беше минал наблизо, щях да му изпратя един куршум. Но какъв е този чужденец до теб и какво търси тук?

Той посочи Пфотенхауер.

— Той е мой приятел и се грижи като баща за мен — отговори кормчията, — и иска да остане при вас няколко дни, за да изчака свои познати, които се канят да го вземат оттук.

— И той ни е добре дошъл. Заведи го горе в серибата при лейтенанта, който в отсъствието на господаря поема командването! Лодката си можете да оставите тук. Аз ще я пазя.

След като подкани Сивия да го последва, Синът на тайната се обърна и се отправи към мишраха подобно на човек, който много добре знае пътя. Ниям-ниямите мълчаливо закрачиха подир тях.

По-рано тук бе имало гора, но сега тя беше така изсечена, че не заслужаваше повече това име. Брегът бе твърде стръмен и много висок, обаче изкачването му не представляваше особена трудност, защото пътят към реката нашироко бе отъпкан от стадата, които всеки ден отиваха на водопой.

Когато Пфотенхауер се озова горе на брега, той видя пред себе си серибата. Тя беше по-голяма от серибата на Абу ал Мот и имаше нещо, което бе голяма рядкост за тези области. Направена от стволи и дъски, там се издигаше малка кула, опасана от тесен балкон. Това беше минарето на серибата.

Пред портата на здравата и дебела ограда стоеше пост, който, без да задава каквито и да било въпроси, пропусна новодошлите да минат. След това те можаха вече да видят многобройните токули, образуващи селището. Между колибите кипеше войнствено оживление. Изглежда хората се подготвяха за боен поход.

Вляво и вдясно от минарето се издигаше по един по-голям токул. Без да обръща внимание на любопитните погледи, с които ги посрещнаха жителите на серибата Синът на тайната се отправи натам.

— Отдясно живее господарят на серибата, а отляво — лейтенантът — обясни той на немеца. — Тъй като първият отсъства, ще трябва да се обърнем към офицера.

Те все още не се бяха приближили съвсем до токула, разположен от лявата страна на минарето, когато от вратата му излезе неговият собственик. Щом забеляза идващите към него хора, в погледа му се изписа изненада, ала като видя младежа, веднага извика:

— Момче, ти ли си? Нима пак се появи! Вече те бяхме отписали. Бъди добре дошъл и ми кажи кого ни водиш! Тези хора са ниям-ниями. Роби ли са?

Офицерът бе може би по-възрастен от Хъркача, който стоеше на пост долу при реката. И той разтърси ръката на младежа. Синът на тайната му отговори:

— Те са мои братя, защото живея при тях. Идвам, за да ти препоръчам този чуждестранен ефенди, който има желание за няколко дни да бъде твой гост.

При тези думи той посочи към немеца. Лейтенантът подаде ръка и на учения, като каза:

— Който и да си ти, те посрещам с добре дошъл, защото това момче те води със себе си. Нека отведе твоите ниям-ниями при нашите негри, където ще се чувстват добре. А на теб ще ти посоча токула, определен за гостите ни. Последвай ме!

Той заведе Сивия до една колиба, чието предназначение си личеше още отвън, понеже бе построена по-грижливо и изглеждаше значително по-чиста от другите токули, макар да бе направена от същия материал. Вътрешността отговаряше на външния й вид. Подът бе покрит с кожи, а по миндера, опасал околовръст помещението, който служеше за седене и спане, бяха постлани меки одеяла. От средата на тавана висеше лампа, а в стената дори бяха направени няколко отвора за прозорци.

— Тази къща е твоя — каза лейтенантът. — Настани се удобно! Отивам да ти изпратя един слуга, който ще получи заповед да ти донесе всичко необходимо. Ще те посетя, след като си отпочинеш.