Керванът на робите

Тези хора бяха привикнали на южния климат и на местните условия на живот. Можеха да понесат дори най-неимоверното натоварване. По-друго бе положението на чужденеца, комуто грижата за собственото здраве повелява да щади силите си колкото е възможно повече. Ето защо Пфотенхауер се загърна в одеялото си и легна в предната част на лодката, за да поспи няколко часа.

Достатъчно добре познаваше своеобразния чар на нощния пейзаж, който му предлагаше могъщата река, тъй че този път можеше да се лиши от това удоволствие. Сънят му беше дълбок и продължителен, защото, когато се събуди, видя, че слънцето се бе издигнало високо над гората от палми далеб, покрила десния бряг, близо до който Сина на тайната поддържаше курса на лодката. Щом извади часовника си, за свое учудване ученият разбра, че е спал до десет часа.

Ниям-ниямите си бяха разпределили работата така, че само половината от тях гребяха, за да бъдат сменени от другите, след като те си отпочинеха. Впрочем тук реката имаше толкова значителен пад, че не бе нужно да гребат кой знае колко усилено, за да пътуват бързо.

Не беше необходимо да прекъсват плаването си, за да се нахранят. Който искаше да яде, ядеше, след като някой го сменеше на греблото. Пиенето пък ставаше по още по-прост начин — направо от реката, тъй че през целия ден изобщо не спряха на брега, докато най-сетне късно следобед бяха принудени да го сторят поради едно обстоятелство, което за малко да постави екипажа на лодката в много опасно положение.

Наближаваха един остър завой на реката. Силно извитият десен бряг им пречеше да виждат какво има и какво става зад завоя. Кормчията стана от мястото си, сложи свитата си като фуния длан на ухото и няколко мига стоя така, внимателно заслушан в тази посока. После каза:

— Schu haida! Rina — Какво чувам! Някаква песен!

— Къде? По реката ли?

— Да. Идват хора. Кои ли може да са? Да не би да е Абу ал Мот с корабите си!

— Не бива да им се мяркаме пред очите. Бързо към брега!

— Към кой бряг?

— Към левия, защото там има тръстика, където ще можем да се скрием. Тук край десния расте съвсем нарядко.

Синът на тайната се подчини и измени посоката наляво. Когато лодката пресече по-голямата част от реката, тъй че можеха да видят какво става зад завоя. Сивият взе в ръка далекогледа. Но само секунда след като го вдигна пред очите си, той изплашено извика:

— Бързо назад, давай надясно, иначе ще ни открият! Виждам два кораба, но и хора, които тичат по брега.

Кормчията незабавно изви кормилното весло на другата страна и чернокожите така мощно натиснаха греблата, че лодката направи много остър завой, който за малко не я преобърна.

— Хора на брега ли? — попита Сина на тайната. — Та нима корабите са хвърлили котва?

— Не, плават. Видях издутите им платна.

— Тогава за мачтата са вързали либан158, за да увеличат скоростта си. Щом корабите са два, значи са на Абу ал Мот. Проявих голяма непредпазливост, като се подчиних на заповедта ти да насоча лодката към левия бряг. Нали чух хората да пеят. А те правят това само когато теглят либана или работят с митараха159. За щастие тук надясно водата е надовлякла трева и ом суфах, които са образували островче. То ще ни скрие.

Той насочи лодката да навлезе право в този „остров“ и нареди да спуснат котвата. Докъдето стигаше погледът по десния бряг, тук бе единственото място, което можеше да им предложи прикритие. Ала „островът“ беше толкова нисък, че мъжете трябваше да залегнат на дъното на лодката, за да не бъдат забелязани.

Немецът не можеше да не се удиви на извънредно острия слух на младия кормчия, защото самият той не беше дочул никаква песен. Дори и в този момент той все още не долавяше каквито и да е звуци, макар младежът да твърдеше, че пеещите гласове звучали още по-ясно от преди.

Но все пак скоро мелодията достигна и до ушите на Пфотенхауер. Непрекъснато се повтаряха двете срички „хе-ли“, „хе-ли“. „Хе“ се пееше на основния тон, а „ли“ на малка терца. Следователно тоналността беше минор.

Ала малко след това те дочуха по-дълга мелодия, някаква песен, която имаше няколко строфи. Първите от тях бяха все още неясни, но по-нататък с приближаването на корабите вече можеха да се разберат думите им. Немецът долови следните четири стиха:

„Gerebd el beled, gered laoda,
Tered ab schora a loba hamoda.
Ja Rabb, sber t’adil taraqu,
De gib nau mah moktaf raflqu.“

Както се вижда, стиховете са римувани. Преведени, гласят така:

„Все по-близо и по-близо към дома
ний плаваме със радост и песен на уста,
дай ни Боже вятър за платната
и на гребците сила за веслата!“