— Няма!
— Ще те убия!
— Е, хайде!
Абд ал Мот се позамисли, после огнево преметна ремъка на пушката през рамо и каза:
— Засега още няма да те убивам. По-късно ще си получиш наказанието. Напред!
Двама души хванаха шабаха на Шварц, а други двама шабаха на емира и ги затеглиха подир себе си. Останалите безшумно ги последваха, докато най-сетне пред тях се изпречи висок и тъмен силует, който се проточваше наляво и надясно подобно на зид и се губеше в тъмнината. Това беше трънливият плет. Както е известно, голямото село Омбула бе заобиколено от два подобни плета — един външен и един вътрешен.
По време на целия поход Шварц размисля дали все пак няма някакъв начин за спасяване на селото, ала нищо не му бе хрумнало. В този миг му дойде една идея, но такава идея, която неминуемо щеше да му струва живота. Въпреки всичко, той бе твърдо решен да се пожертва, за да избави от смърт толкова много хора.
— Все пак ще успея да спася селото — прошепна той на емира.
— Как? — попита го спътникът му също шепнешком.
— Ще започна да крещя с все сила, тъй че цялото село да ме чуе и хората да се събудят.
— Аллах да те пази! Ще пожертваш живота си, без да спасиш нито един човек. Селото е обградено и никой не може да избяга. Виковете ти само ще направят бедата още по-голяма, защото е по-добре да те убият, докато спиш, отколкото когато си буден.
Възраженията на емира бяха основателни, но въпреки това Шварц отвори уста, за да изпълни безумно дръзкото си намерение, когато един от подофицерите се приближи и доложи на предводителя си:
— Можем да започваме. Всички са готови. Безшумно убихме пазачите на входа, а и мястото, където се намира добитъка, е обградено.
При тези думи Шварц вече нямаше как да не разбере, че саможертвата му би била съвсем безсмислена.
— Тогава пали, за да дадеш сигнал и на другите! — заповяда Абд ал Мот.
Подофицерът клекна… последва лек шум от допира на стомана и кремък… изскочиха искри… фитилът за пушка започна да дими, после се появи малко пламъче, което бързо се разгоря, раздели се и след това се втурна нагоре по изсъхналия плет, наподобявайки десетки извиващи се змийчета. Броени секунди по-късно на ширина от няколко метра трънливата ограда бе обхваната от пламъци, които се разпростираха с такава бързина, сякаш плетът бе от пергамент.
От ляво и от дясно, наблизо и далеч се заизвиваха също такива пламъци. След не повече от две минути оградата на цялото село бе обзета от ярки пламъци, високи по няколко метра. Те никъде не оставяха и най-малката пролука. Откъм отсрещната страна проехтяха изпълнени със страх викове, на които отговориха изстрели.
— Пазачите на стадата са се събудили и сега ги убиват — обясни Абд ал Мот със сатанинско задоволство. — Вече се започва. Веднага ще чуете скимтенето на джарахдините156.
Появи се силно въздушно течение, предизвикано от пламъците, и през ярко осветената нощ се понесе гръмливият глас на огъня, наподобяващ бученето на далечен прибой. С него се смесиха отделни викове на хората, чийто сън бе прекъснат от изстрелите. Жителите на селото се събудиха. Те наизскачаха от токулите си и с ужас видяха, че оградата гори. Но все още не бяха разбрали истинските измерения на сполетялата ги беда.
Те разбудиха и другите още спящи хора, та с обединени усилия да предпазят колибите си от пожара. Ала хвърчащите наоколо искри падаха върху направените от суха тръстика покриви и въпреки цялото старание на чернокожите ги подпалиха. Скоро всички токули бяха обхванати от пламъци. Негрите не можеха вече да издържат на голямата горещина. Но накъде да бягат? Не бе възможно да преминат през горящата ограда. Единственият път за спасение бе през изходите. През деня те обикновено стояха отворени, а през нощта ги затваряха с изплетени от тръстика рогозки и при тях оставаха да пазят воини. Но стражите бяха изненадани и избити от ловците на роби. Рогозките бързо се превърнаха в пепел, понеже бяха от такъв материал, който огънят почни мигновено унищожава. Ето защо „портите“ бяха единствените места, откъдето човек можеше да се избави от ужасния огън, унищожаващ всичко по пътя си. И именно натам се втурнаха клетниците.
Но ловците на роби бяха предвидили това и бяха поставили там достатъчен брой войници. Всеки възрастен беланда, появил се пред някой от изходите, незабавно биваше застрелван. Същата участ сполетяваше и старите жени. По-младите негри ловците на роби поваляха с удари на земята и ги връзваха с въжета, донесени с товарните животни за тази цел в огромни количества.