Керванът на робите

В този момент Абд ал Мот започна да дава своите заповеди и то с толкова силен глас, че пленниците ясно можеха да ги чуват. Отсега нататък той възприе тактиката, спомената от емира. Двайсет съгледвачи трябваше да се метнат на най-бързите коне и да тръгнат начело. Последваха ги други стотина конници, които имаха задачата да обградят селото в широк кръг. След тях потеглиха и останалите, къде пеша, къде яхнали волове.

Тези волове нямат нищо общо с бавните опърничави животни, познати у нас. Те са по-интелигентни и имат далеч по-бърз и по-сигурен ход. Техният вид е резултат от вековен расов подбор и в никакъв случай не бива да се сравняват с дивите биволи.

Пленниците бяха принудени да вървят доста бързо, за да са в крак с техния вол. Шабахът, който всеки от тях носеше, бе направен от твърдо, извънредно здраво дърво и сигурно тежеше над петнайсет килограма. Този товар не беше прекомерно голям, но при всяка крачка чаталите се триеха в голите им вратове и ги разраняваха. Много по-късно се прибави и друга беда. Ръцете им, стегнати до лактите с въжета върху шабаха, съвсем не бяха свикнали с подобно положение и скоро изтръпнаха. Иначе походът не бе свързан с други неудобства и неволи.

Абд ал Мот винаги се намираше близо до двамата, като най-често яздеше зад тях, но все пак изглежда изобщо не обръщаше внимание на разговора им. Впрочем те малко приказваха, а и когато разменяха по някоя и друга дума, това ставаше само с приглушен глас. Търговецът на роби беше преметнал през рамо пушката на немеца, а револверите му бе затъкнал в пояса си. Той непрекъснато оглеждаше тези оръжия с такива светнали очи, че не беше трудно да се разбере колко много се гордееше с тях. От кобурите на седлото му надничаше далекогледът, а и часовника, кесията, както и останалата собственост на Шварц също беше присвоил.

Движеха се през съвсем пуста и безплодна местност. Теренът започна леко да се изкачва нагоре. В далечината изплуваха голи планини. Когато стигнаха в подножието им, слънцето бе слязло вече до хоризонта. Тогава спряха и всички слязоха от животните заради Могреб, вечерната молитва. Макар че се канеха да извършат едно нечувано злодеяние, тези безчувствени негодници започнаха да се молят на Бога. Въпреки чаталестия шабах, който му пречеше, емирът също коленичи да си каже молитвата и Шварц последва примера му — може би за да не разгневи мюсюлманите, но всъщност повече защото сърцето му действително чувстваше нужда да се помоли.

После, след като слънцето изчезна, те продължиха пътя си. Скоро се смрачи и на Шварц му беше вече невъзможно да разбере през какви местности се движеха. Той забеляза само, че непрекъснато се изкачваха нагоре, като често вървяха ту по стръмни склонове, ту през тесни клисури. На няколко пъти преминаха край блата, откъдето се вдигаха огромни облаци хапещи мухи, за да се нахвърлят върху хора и животни и да преследват кервана на значително разстояние. И тогава пленниците болезнено усетиха, че с вързаните си ръце не са в състояние да се отбраняват срещу тези кръвопийци.

Колкото по-късно ставаше, толкова по-силно блестяха звездите, а това значително улесняваше похода. От време на време някой от съгледвачите се завръщаше, за да направи тихо някакво съобщение. Най-сетне, може би един час преди полунощ Абд ал Мот заповяда да спрат.

Шварц напрегна зрение с надеждата да види селото, ала напразно. Вестоносци продължаваха да идват и да си отиват. Предводителят шепнешком разговаряше с тях. Всички ездитни и товарни животни бяха отведени на безопасно място и оставени там под надзора на няколко пазачи. Малки отряди асакери тръгнаха направо, надясно и наляво, докато най-сетне при пленниците остана само Абд ал Мот заедно с десетина души. Разбира се, двамата пленници бяха вече отвързани от вола.

— Скоро ще видите как трябва да постъпи човек, за да се сдобие с роби — каза им той. — Само че, щом се започне, хич не си мислете, че ще можете да използвате суматохата и да офейкате! Незабавно ще бъдете застреляни!

Шварц чувстваше в душата си голяма тъга. Не мислеше за себе си, а за клетите невинни и нищо неподозиращи чернокожи, чийто сън щеше да бъде смутен по толкова ужасен начин.

— Наблизо ли е селото? — попита той, без особена надежда да получи отговор.

Но все пак получи. Самият Абд ал Мот му отговори:

— Да. Вие двамата ще дойдете с мен до самата ограда и всичко ще видите.

— Нападението окончателно ли е решено?

— Аллах! Та кой ли ще го отмени и защо?

— Помисли си, че тези негри нищо лошо не са ги сторили и са хора също като теб!

— Мълчи! — грубо му се солна ловецът на роби. — Не съм те пленил, за да слушам нравоученията ти. Чернокожите са като добитъка. Нямат никакви чувства и лижат ръката на онзи, който ги бие. Я по-добре ми кажи как се стреля с пушката ти. Знам че е по-хубава от всички наши пушки, но не знам как се зарежда.

— По негрите ли се каниш да стреляш с нея?

— Че по кого другиго?

— Тогава спокойно можеш пак да я преметнеш през рамо. Нямам намерение с подобни обяснения да стана причина за смъртта на тези хора.

— Куче! Ще ми се подчиниш, ли или не?