Керванът на робите

— Тъй като вече е известно, че ти си похитителят и се знае, че Абд ал Мот е някогашният Ебрид бен Лафса, по никакъв начин не можеш да се изплъзнеш. Накъдето и да тръгнеш, ще те намерят. Имаш да плащаш за петнайсет години, изпълнени със страдания, мъки и нещастия. Не го забравяй! Но ако кажа на моите хора, че сме били във властта ти и въпреки това си ни пощадил живота, тогава и към теб ще проявят снизхождение.

— Но не и този човек!

Той посочи към емира, който до този момент не беше обелил нито дума, а и сега не отговори. Ето защо Абд ал Мот се обърна към него с въпроса:

— Ти какво ще направиш, ако ти подаря свободата? Ще ми отмъстиш ли?

Това бе въпрос с голямо значение. Неговият отговор можеше или по-скоро трябваше да реши съдбата на двамата пленници. Ако емирът обещаеше да прости на своя враг, можеше да се очаква, че Абд ал Мот щеше да освободи двамата. Но биваше ли да се отказва от отмъщението си? Нима този окаян злодей трябваше да се измъкне ненаказан? Не, по-добре да умре!

— Само Аллах знае! — двусмислено промърмори емирът.

— Това не е нито „да“, нито „не“ — отвърна Абд ал Мот. — Питам те в името на пророка и на всички халифи и те подканям да ми кажеш истината! Ти би ли ми простил или въпреки всичко ще си отмъстиш?

— Само Аллах знае! — повтори Барак ал Кази.

— Това ли е единственият ти отговор?

— Да.

— Тогава няма какво повече да те питам. Нека Аллах реши всичко между нас!

Той му обърна гръб и се отдалечи. Тогава емирът пое дълбоко дъх. Трябваше да положи големи усилия да не се развика тържествуващо.

— Приятелю, братко, ти излезе прав! Синът ми е жив. Той е жив! Не е нито мъртъв, нито е осакатен!

— Знаех го — кимна Шварц, сам безкрайно зарадван. — И как хубаво Абд ал Мот ни разказа абсолютно всичко, без да подозира, че хич нищо не знаехме!

— Уверявам те, че ако аз бях на негово място, ти и от мен щеше да изкопчиш всичко. Наистина си по-хитър и от тайно промъкващата се талаб154. Ако беше кадия, щеше да разкриваш всички престъпления. Но я ми кажи, наистина ли все още е жива жената, избягала от мъжа си заедно с моя син?

— Не знам. Та аз за пръв път чувам нещо за нея! Но ти защо не отговори на последния му въпрос?

— Защото не ми беше възможно.

— Едно „да“ щеше може би веднага да ни върне свободата!

— А едно откровено „не“ щеше да означава сигурната ни смърт. Не можех да кажа нито едното, нито другото. Или може би си на мнение, че трябваше да избавя и себе си, а дори и теб с една лъжа?

— Значи не можеш да му простиш, така ли?

— Не!

— При никакви обстоятелства ли?

— Никога! Това ще е прегрешение спрямо закона на пустинята, та дори и спрямо закона на пророка. Но дори и да нямах нищо против да престъпя тези две наредби, то щеше да ми попречи моята клетва. Заклех се да отмъстя и ще отмъстя. Ти какво би направил на мое място?

— Нашата Kitab el mukaddas155 ни повелява да предоставим всяко отмъщение на Бога.

— Дори и ако си дал клетва ли?

— Никой истински християнин не полага подобни ужасни клетви, защото Иса Бен Мериам ни е заповядал: „Обичайте враговете си, благославяйте онези, които ви проклинат. Отвръщайте с добро на онези, които ви обиждат и преследват!“ И ако въпреки всичко някой вече е дал такава клетва, той може да помоли Бога да му разреши да я вземе обратно.

— Вашето учение е хубаво. Добро е за вас, в случай че действително ви е възможно да обичате враговете си. Но то не подхожда за тукашните страни, не е за пустинята, не е за нас. Нашият закон гласи: „око за око, кръв за кръв, живот за живот“ и ние трябва да му се подчиняваме. Не бива да ми се сърдиш, че не искам да го престъпя.

— Тогава ще останем в плен!

— Да. Обикнах те, но дори и теб не мога да избавя, като извърша грях. Ако аз бъда виновен за смъртта ти, нека Аллах ми прости, който нали е Бог и на християните.

— Е, що се отнася до смъртта ми, засега все още не е необходимо да се упрекваш. Знам, че думите ми, както и моите разяснения, не останаха без въздействие върху Абд ал Мот. Макар и бавно, те сигурно ще доведат до някакъв резултат. Предизвиках у него вътрешно раздвоение и само трябва да изчакаме, за да видим какво ще стане.

Той едва бе изрекъл тези думи, когато вече се проявиха първите признаци от желаното въздействие върху Абд ал Мот. Арабинът отново се приближи до двамата и ги попита:

— След няколко минути тръгваме. Гладни ли сте или жадни?

— Не сме — отговори Шварц.

— По пътя няма да получите нищо, тъй че сами ще сте си виновни, ако по време на похода гладувате или страдате от жажда.

Той ги развърза от дървото и ги поведе към товарните животни. Собственоръчно усука едно въже около двата чатала и после го върза за седлото на един от товарните волове Шварц хвърли към спътника си поглед, който изразяваше задоволство. Ако не бяха предупрежденията на немеца, ловецът на роби едва ли щеше да им предложи храна и вода, а и нямаше да ги върже за вола, след като преди малко им беше казал, че ще прикрепи техните шабахи към собствения си кон. И тъй, изглежда вече имаха основание да не губят надежда за спасение.