— Не говори така! И аз имам вина. Бяхме толкова непредпазливи, че ни най-малко не се учудвам на случилото се. Преди да се спрем да лагеруваме, трябваше да претърсим околността. А после имахме несъобразителността да седнем с гръб тъкмо към онази посока, откъдето единствено можеше да се появи някаква опасност. Живял съм сред диви племена и знам много добре какво трябва да се съблюдава в положение подобно на нашето.
— Де да не ни бяха нападнали толкова ненадейно!
— Независимо от това пак нямаше да имаме никакви изгледи за спасение. На един отделен отряд от негри навярно щяхме да устоим, ала не и на неколкостотин такива дяволи, които са толкова добре въоръжени. Цяло щастие е, че ни оставиха поне дрехите. Ако ни вземат и тях, положението ни ще стане двойно по-тежко и ужасно.
— Кълна се в Аллаха, че с радост бих изтърпял всички мъки, които може да измисли този човек за мен и с радост бих умрял, стига само синът ми да не е осъден на страдания като моите!
— Значи ти вярваш, че Абд ал Мот ти каза истината за него?
— А ти не вярваш ли?
— Не.
— Аз не се съмнявам в думите му.
— А аз смятам, че лъже. Разправя ти измислици, за да те измъчва и да те направи дваж по-нещастен.
— Тъй ли мислиш? Наистина може да се очаква подобно нещо от него.
— Така е както ти казвам, повярвай ми! Напълно съм убеден, че Синът на тайната е твоят Масуф. Дори се надявам да ти докажа, че Абд ал Мот излъга.
— Как ще го докажеш?
— Почакай само, докато пак реши да поговори с нас!
— Подлагаш сърцето и душата ми на големи терзания. А дори и да си прав, ако наистина се окаже, че Синът на тайната е моето дете, каква ли ще е ползата? Пак няма да успея да го видя, а и той никога няма да научи кой му е баща. Ние двамата ще бъдем убити и тъй като сме единствените, които го знаят, после никой няма да е в състояние да му го каже.
— Но ние още не сме мъртви, все още живеем!
— Сега, днес, да! Но докога?
— При дадените обстоятелства всяко бягство е наистина немислимо. Обаче самият Абд ал Мот ни вдъхна надеждата, че няколко дни няма да посегнат на нас. Много му се иска да се наслаждава на мъките ти, а това може да стане само след като се завърне у дома си в серибата. Дотогава трябва да се стреми да запази силите ни, необходими да издържим похода. Днес ще нападнат Омбула, утре ще отпразнуват успеха си, а вдругиден ще имат страшно много работа да се подготвят за връщането, което несъмнено ще трае по-дълго, отколкото пътуването им дотук. И тъй, изчислявано от днес ще са им необходими седем-осем дни, за да стигнат до серибата. Ето с какъв срок ще разполагаме. А сега си спомни какво се е разиграло в серибата! Естествено ние ще внимаваме много да не споменем случилото се пред Абд ал Мот с нито една дума.
— Мислиш ли, че от това можем да имаме някаква полза?
— Разбира се! Ако старият фелдфебел успее да проведе своя план, за който имаме само предположения, с Абд ал Мот е свършено и ние ще бъдем свободни.
— Аллах керим — Бог е милостив! Думите ти са като балсам за сърцето ми.
— А може би ще ни се удаде да се освободим от шабахите. За тази цел не е необходимо нищо друго освен един от нас да си развърже ръцете.
— На мен ми е невъзможно. Ръцете ми са тъй здраво стегнати за дървото, че въжето се е впило в месата ми.
— И моето положение е същото, но постепенно въжето ще се поразхлаби, а аз предпочитам по-скоро да си смъкна кожата от ръцете, отколкото да се оставя да ме убият, без поне да съм направил опит да избегна смъртта.
В този момент ловците на роби започнаха да слагат ездитните и товарни седла на конете, камилите и воловете. Подготвяха се за път, защото до настъпването на вечерта вече оставаха по-малко от два часа. Абд ал Мот се приближи до двамата и попита:
— Мога ли най-учтиво да ви помоля за извинение, че няма да ви разреша да яздите? Ще трябва да вървите пеша. Но затова пък ще бъдете пребогато възнаградени, като шабахите ви бъдат завързани за седлото на моя собствен кон. Толкова много ви обичам, че непременно трябва да останете съвсем близо до мен. А ти, емире, така ще можеш да си спомняш за сина си, когото на времето отведох по същия начин.
— Това не е известно — спокойно отговори Шварц.
— На тебе ли бе, гяур? Че какво ли можеш да знаеш?
— Онова, което си направил с момчето Масуф.
Абд ал Мот хвърли на немеца продължителен и изпитателен поглед, а после подигравателно каза:
— Че къде си бил по това време?
— У дома, в моето отечество. Но Аллах е всемогъщ и премъдър и направлява човешките съдбини чрез хиляди чудеса. Аз познавам момчето, което си отвлякъл.
— Невъзможно! — възкликна ловецът на роби и отстъпи крачка назад.
— Казвам ти истината, не лъжа като теб. Ти не постигна целта си, а тъкмо обратното. В желанието си да ядосаш и измъчиш емира ти го дари с най-голямата възможна радост.
— Не те разбирам!