Юлиан

Стана ми неловко, но същевременно ми беше забавно. Никога, дори като дете, не съм подслушвал чужди разговори. Не от нравствени съображения, а просто защото не ме интересува какво мислят хората за мен или, по-точно, какво казват за мен, а често това са две съвсем различни неща. Обикновено мога да си представя отрицателните преценки, защото за другите ние сме такива, каквито те искат да бъдем. На това се дължат толкова честите и резки промени на доброто ни име. Те не отразяват никаква особена промяна у самите нас, просто тези, които ни наблюдават, са променили настроението си. Когато нещата вървят добре, хората обичат императора; когато тръгнат зле — намразват го. Не ми е нужно да се гледам в огледалото. Виждам се достатъчно добре в очите на тези, които ме заобикалят.

Смутих се не толкова от това, което Макрина може да каже за мен, а по-скоро от това, което тя би разкрила за Грегорий и Василий. Нямаше да бъда изненадан, ако имаха лошо мнение за мен. Будните младежи от ниско потекло обикновено се ядосват, когато царски особи се отдават на интелектуални занимания. Сигурно бих изпитвал същото, ако бях на тяхно място.

Грегорий изглеждаше направо уплашен. Лицето на Василий беше непроницаемо. Опитах се да дам друга насока на разговора. Попитах я кога приема вуйчо й, но тя се престори, че не е чула въпроса ми.

— Най-много се гордеят с това, че се познават с Юлиан. Непрекъснато говорят за него. Разискват дали има вероятност да стане император. Грегорий мисли, че ще стане император, а Василий смята, че Констанций ще го убие.

Въпреки че Василий виждаше накъде клони разговорът, той никак не се уплаши.

— Макрина, отде знаеш дали той не е някой от тайните доносчици на императора?

— Та нали вие го познавате?

— Ние познаваме също и престъпници, и идолопоклонници, и защитници на дявола.

— Та кой е виждал някога таен агент с такава брада? Пък и ни най-малко не ме е грижа. Аз не заговорнича срещу императора. — Тя се обърна към мене и ме погледна дяволито.

— Ако наистина си агент на императора, ще запомниш това, нали? Обожавам императора. За мен слънцето изгрява и залязва с неговата божественост. Всеки път, когато видя това прекрасно лице, изсечено от мрамор, идва ми да се разплача и да извикам: „Констанций, ти си олицетворение на съвършенството!“

Грегорий буквално изсъска: не знаеше как ще приема тази подигравка. Забавно ми беше, но едновременно и неудобно. Признавам, усъмних се дали един от двамата или самата Макрина не е доносчик. В такъв случай всичко, което Макрина бе успяла вече да каже, бе достатъчно, за да ни осъдят на смърт. Щеше да бъде крайно тъжна участ за всички ни: да загинем заради една шега!

— Хайде, Грегорий, не се плаши като баба! — каза Макрина и се обърна към мене: — Тия двама не обичат Юлиан. Не мога да разбера защо. Може би му завиждат? Особено Грегорий. Толкова е дребнав. Не си ли дребнав?

Грегорий беше побледнял от ужас.

— Те смятат Юлиан за дилетант и развейпрах. Твърдят, че неговата страст към знания е просто предвземка. Василий смята, че истинското му призвание е да бъде пълководец, ако остане жив, разбира се. Но Грегорий твърди, че е прекалено вятърничав дори и за това. И все пак Грегорий копнее Юлиан да стане император. Иска да бъде приятел на императора. Всъщност в дъното на душата си и двамата сте ужасно суетни и светски, нали?

Грегорий остана безмълвен. Василий се разтревожи, но не прояви тревогата си външно.

— Бих отрекъл единствено това, дето казваш, че сме светски. Аз не желая нищо на този свят. Впрочем идния месец ще постъпя в един манастир в Цезарея, където ще бъда толкова далеч от света, колкото е възможно преди смъртта.

Грегорий го подкрепи:

— Ама че ти е остър езикът, Макрина! — Той ме заговори, като се опита да обърне всичко на шега: — Какво ли не измисля! Страшно обича да се подиграва. Тя е езичница, разбира се. Истинска атинянка.

Едва сдържаше злобата си към момичето или страха си от мен.

Макрина му се изсмя в лицето.

— Всеки случай интересно ще ми бъде да го срещна този Юлиан. — Тя се обърна към мен: — Къде ще живееш? При чичо ми ли?

Отговорих отрицателно, като обясних, че ще се настаня при приятели. Тя кимна в знак на съгласие.

— Домакинството на чичо ми е добро и той никога не мами. А пък баща ми прибира за себе си излишните пари на учениците, въпреки че е честен, защото от все сърце ненавижда всички, които учат философия.

Засмях се. Близнаците също се засмяха, макар и малко пресилено. След това Василий предложи да отидем в дома на Прохерезий. Платих сметката на кръчмаря и излязохме навън. Сред горещия прах на улицата Макрина ми пошушна на ухото:

— През цялото време знаех кой си.