Юлиан

— … е абсолютна — заявих твърдо аз. И за да избягна обичайните брътвежи, които може да се очакват от един циник, рязко се обърнах и влязох в изоставената градина на храма. Цялата беше обрасла с бурени, а и самият храм бе запуснат и навяваше печал. Но галилеяните поне не го бяха превърнали в костница. Много по-добре е един храм да запустее, отколкото да бъде осквернен. Разбира се, най-добре е да бъде възстановен.

Спътникът ми ме попита дали съм гладен. Казах, че не съм, което той изтълкува като положителен отговор (изобщо не обръщаше внимание на отговорите ми) и предложи да отидем в една кръчма в квартала зад храма. Била — каза ми той — посещавана от „по-свестните“ ученици. Уверен бил, че щяло да ми хареса. Неговото безочливо държане ме забавляваше, пък и познатият глас възбуждаше любопитството ми, затова го последвах по тесните напечени улици на близкия ковашки квартал. От работилниците се излъчваше синьо сияние. Майсторите ковяха нажежения метал с трясък и звън. Желязото се удряше в желязо и рой искри хвърчаха подобни на опашки на комети.

Кръчмата беше ниска постройка с хлътнал покрив; по-голямата част от керемидите липсваха, отнесени от времето и вятъра. Наведох се доста, за да мина през вратата. Но и вътре също трябваше да стоя приведен, тъй като гредите бяха поставени наслуки и в слабата светлина човек можеше да си удари главата в тях. Моят другар обаче спокойно стоеше съвсем изправен. Потръпнах от тежката миризма на гранясало масло, която идеше от огнището.

Две маси на магарета и няколко пейки изпълваха цялата стая. Десетина младежи седяха близо до задната врата, водеща към неприветливо дворче, сред което се виждаше едно изсъхнало маслиново дърво, сякаш изковано от сребро на фона на белосаната стена зад него.

Моят спътник познаваше повечето от младежите. Всички бяха неоциници — шумни, брадясали, надменни и невежи. Те ни поздравиха с мръсни шеги.

Беше ми неприятно, но бях решен да издържа докрай. Нали всъщност тъкмо за това бях мечтал: просто да се слея с тълпата, макар и с тълпа неоциници. Това беше неповторим миг или поне така си мислех. Когато ме попитаха за името ми, отговорих:

— Не съм циник.

Те се засмяха добродушно. Но след като чуха, че току-що съм пристигнал в Атина, всеки почна да ми препоръчва своя учител. Но спътникът ми ме спаси:

— Той вече си е избрал ретор. Ще учи при Прохерезий.

Изненадах се, защото не бях дори споменал пред спътника си това име, а пък наистина се бях спрял на Прохерезий. Отгде можеше той да знае това?

— Зная всичко за тебе — рече той загадъчно. — Чета мислите на хората и мога да предсказвам бъдещето.

Един от младежите го прекъсна, като заяви, че трябвало да си обръсна брадата, защото иначе хората щели да ме вземат за неоциник и с доброто си държане съм щял да им създам лошо име. Всички намериха това много духовито. После почнаха да спорят дали да ме занесат до баните да ме изтъркат — традиционна шега, с която посрещат новодошлите. Аз обаче бях решен да не допусна това в никой случай; дори ако трябваше да разкрия кой съм и се позова на неприкосновеността си като член на императорското семейство.

Но моят пазител разбута неоциниците и ние седнахме на масата близо до входа. Бях му благодарен за това. Не че съм особено чувствителен към миризми, но в един горещ ден вонята на неизмитите младежи и гъстият дим на изгоряло масло беше повече, отколкото можех да издържа. Като се убеди, че имам пари (очевидно моят другар му беше доста задлъжнял), съдържателят ни донесе сирене, горчиви маслини, баят хляб и кисело вино. За голяма моя изненада бях огладнял. Ядох бързо, без да усещам вкуса на това, което поглъщах. Неочаквано спрях, чувствувайки, че моят другар ме наблюдава втренчено. Погледнах го през масата.

— Забравил си ме, Юлиане, нали?

Изведнъж познах гласа. Беше Грегорий от Назианзус. Бяхме заедно в Пергам. Засмях се и му стиснах ръката.

— Как така един благочестив християнин е станал циник?

— От бедност, просто от бедност. — Грегорий посочи скъсаното си наметало и рошавата си брада. — А така е и по-безопасно. — Той сниши глас и посочи младежите на другата маса. — Християните в Атина са малцинство. Отвратителен град! Няма вяра, само спорове и безбожие!

— Но защо си тук тогава?

Той въздъхна.

— Тук са най-добрите ретори, най-добрите учители по красноречие. А също така добре е да се познава противникът, за да можем да използуваме собствените му оръжия срещу него.

Престорих се, че съм съгласен. Не бях много смел по онова време. Но въпреки че не можех да бъда откровен с Грегорий, той бе приятна компания. Той се бе така изцяло посветил на галилеянските нелепости, както аз на истината. Отдавам това на нещастното му детство. Семейството му е от Кападокия — живее в едно малко градче на около петдесет мили от Цезарея, главния град на областта. Майка му беше волева жена и се казваше… Не си спомням името й, но я срещнах веднъж преди няколко години; тя наистина беше страхотно женище: разпалена фанатичка, горда и непримирима към всичко, което не е галилеянско.