Юлиан

Бащата на Грегорий беше половин юдей, половин грък. Той не издържал на неумолимите поучения на жена си и приел вярата на галилеяните. Когато при кръщенето владиката на Назианзус го поръсил с вода, около новопокръстения се появило голямо бляскаво сияние. Владиката бил така развълнуван, че извикал: „Ето моя наследник.“ (Колко благороден човек е бил този владика! Повечето от нас предпочитат да не назовават наследника си.) След време бащата на Грегорий станал владика на Назианзус. Явно, че неговият предшественик е имал дарба на ясновидец.

Грегорий бързаше да ми разправи за себе си:

— Беше ужасно пътуване по море. Бурята ни хвана, преди да стигнем до Егина. Уверен бях, че корабът ще потъне. Бях страшно изплашен, защото не бях кръстен. Ако се удавех в морето… Можеш да си представиш какво преживях! — Той ме погледна изпитателно. — А ти кръстен ли си?

Отговорих му, че съм кръстен още като дете, и придадох на лицето си най-благочестивия възможен израз.

— Непрестанно се молех. Най-после, изтощен, заспах. Всички заспаха. Сънувах, че някакво отвратително същество, подобно на Фурия, е дошло да ме отнесе в ада. А по същото време един млад моряк, той беше от Назианзус, сънувал — и това наистина е чудо, — че майка ходела по вълните.

— Неговата майка или твоята майка? Или майката на Исус? — Не можах да се въздържа да не го закача, просто така ми се щеше да го подиграя. Но Грегорий сметна, че го питам сериозно.

— Моята майка — отвърна той. — Момчето я познаваше. Тя вървяла по разбунтуваното море. След това хванала кораба за носа и го завела в сигурно пристанище. Точно така се и случи. Още същата вечер бурята утихна. Един финикийски кораб ни намери и ни довлече до пристанището на Родос. — Той се облегна назад тържествуващ: — Е, какво ще кажеш на това?

— Майка ти е забележителна жена — отговорих аз, както се следваше.

Грегорий се съгласи и продължи да говори възторжено за това строго женище. След това ми разказа какви приключения имал в Атина, колко бил беден (разбрах намека и по време на престоя си му дадох доста пари), за своя приятел Василий, който също се намирал в Атина; това беше, предполагам, истинската причина Грегорий да посещава лекциите на реторите. Грегорий следваше Василий навсякъде. В Атина бяха известни с прякора „близнаците“.

— Сега очаквам Василий. Днес следобед трябва да отидем у Прохерезий. Ще те вземем с нас. Ние живеем заедно, слушаме лекции заедно. Спорим заедно срещу тукашните софисти. И обикновено спечелваме спора.

Това беше вярно. И двамата — Грегорий и Василий — бяха и са красноречиви. Съжалявам, разбира се, че използуват красноречието си за такива цели. Днес те са измежду най-енергичните защитници на галилеянството и често се питам какво ли мислят за своя стар другар, който сега управлява държавата. Едва ли нещо добро. Когато станах император, поканих и двамата да ме посетят в Константинопол. Грегорий се съгласи, но не дойде, а Василий отказа направо. От двамата по ми се нрави Василий — той е по-естествен, какъвто съм аз. Той е заблуден във вярата си, но е искрен. Грегорий ми се вижда кариерист.

— Кой е този? — Над нас се беше навело едно стройно момиче с умни черни очи и уста, готова както да се усмихне, така и да се присмее. Грегорий ни запозна. Каза й, че съм от Кападокия. Това беше Макрина, племенницата на Прохерезий.

— Харесва ми брадата ти — рече тя и седна, без да чака да я поканим. — В нея е вложен някакъв смисъл. Брадите на повечето хора, както и на Грегорий, растат във всички посоки. Твоята намеква за някакъв план. При вуйчо ми ли ще учиш?

Отговорих й, че бих желал да уча при него. Тя ме очарова. Носеше син ленен плащ, доста избелял, подобен на наметалата на учениците. Ръцете й, голи до рамото и изгорели от слънцето, изглеждаха стегнати; здравите й пръсти несъзнателно ронеха сухия хляб на масата. На пейката бедрата ни се допираха.

— Вуйчо ми ще ти се понрави. Той е най-добрият ретор в този град на дърдорковци. Но съм уверена, че ще намразиш Атина. Самата аз я мразя. Вечно търсят под вола теле. Бърборят, бърборят, всеки се стреми да докаже нещо и претендира, че всичките тези приказки имат някакво значение.

— Това, което чуваш сега, е известно в Атина като „жалбите на Макрина“ — обади се Грегорий.

— И все пак е вярно. — С жест на трагичен актьор тя посочи Грегорий. — Те са най-лошите, Грегорий и Василий, спорещите близнаци.

Грегорий се оживи.

— Трябваше да чуеш как вчера Василий защити непорочното зачатие, което софистите оспорваха — обърна се той към мен. — Нали ти казах, Атина е пълна с безбожници. И някои от тях са хитри като дявола. Особено един от тях е толкова отвратителен…

— Само един ли? За тебе, Грегорий, всички са отвратителни. — Макрина отпи глътка вино от моята чаша, без да съм я поканил. — Няма по-ревностни владици от тях двамата. Да не си владика и ти? — попита ме тя закачливо.

Поклатих глава.

— И толкова е далеч от владиците! — додаде Грегорий. В гласа му долових нещо лукаво.

— Но си християнин, нали?

— Би трябвало да бъде — рече Грегорий мазно. — Няма как да не бъде.