Юлиан

Дори днес се възхищавам от Прохерезий. Казвам „дори днес“, защото той е галилеянин и се обяви срещу едикта, с който забраних на галилеяни да преподават класическа философия и литература. Той се оттегли, въпреки че му оказах особено внимание, като постанових, че тази забрана не се отнася до него. Когато го срещнах, той бе най-известният ретор в града от четиридесет години. Живееше в голяма къща близо до реката Илисос. По всяко време на деня тя е (тоест беше) претъпкана с ученици, които го питаха за разни неща или отговаряха на въпросите му.

Отначало стоях в дъното на слабо осветената, претъпкана с хора стая и наблюдавах Прохерезий, който се бе удобно разположил на голям дървен стол. По това време той бе осемдесетгодишен, висок, як, широкоплещест, с изключително живи очи, подобни на очите на Макрина, племенницата му. Косата му беше гъста и бяла; на челото му падаха къдрици, подобно на морска пяна, изхвърлена на брега. Беше красив човек, а и гласът му отговаряше на външността. Прохерезий бе толкова красноречив оратор, че когато братовчед ми Констанс го изпратил с някакво поръчение в Рим, там не само го признали за най-красноречивия оратор на света, когото някога са чували, но и му издигнали бронзова статуя на форума с надпис: „От Рим, царя на градовете, на Прохерезий, царя на красноречието.“ Споменавам това, за да изтъкна каква необикновена дарба имаше той; защото населението на Рим е най-преситеното на света и всичко го отегчава. Поне така казват всички. Аз сам още не съм бил в столицата си.

Прохерезий утешаваше един ученик, който се оплакваше от бедността си:

— Ни най-малко не защищавам нищетата. Но на младини тя се понася по-леко. Тогава тя е солта на живота. Когато дойдох за първи път от Армения в Атина, живеех с един приятел на един таван близо до улицата на месарите. Двамата имахме едно наметало и едно одеяло. През зимата деляхме деня на смени. Когато той излизаше с наметалото, аз лежах под одеялото. Когато той се връщаше, аз взимах наметалото, а той се пъхваше на топло под одеялото. Нямате представа колко е полезно това за стила на един ретор. Съчинявах тъй красноречиви речи, че когато ги произнасях, тракайки зъби под старото одеяло, сам се просълзявах от умиление.

Из стаята се разнесе весел шепот. Имах чувството, че това е любимата му история, която той често разказва.

Тогава Грегорий се приближи до него и му прошепна нещо на ухото. Той стана. Просто се сепнах, когато видях гигантския му ръст.

— Имаме гост — рече той на другите ученици. Всички обърнаха очи към мене, докато аз гледах притеснено пода. — Доста известен учен. — Въпреки иронията думите му прозвучаха дружелюбно. — Братовчед на един мой стар приятел, сега покойник. Колеги, това е благородният Юлиан, наследник на земния свят, както ние сме (или поне се опитваме да бъдем) наследници на духовния.

За миг настъпи смут. Повечето от учениците не знаеха дали да се държат към мен като към член на императорското семейство или като към техен колега. Мнозина от седналите станаха; някои се поклониха; други просто ме зяпаха с любопитство.

Макрина ми пошепна на ухото:

— Хайде де, глупчо, отговори му.

Успях да се съвзема и му отговорих с една реч, много кратка и съдържателна. Поне така си мислех. По-късно Макрина ми каза, че приветствието ми било нескончаемо и високопарно. За щастие сега, когато съм император, всички намират речите ми изискани и смислени. Как се променя стилът на човека, когато се издигне!

Прохерезий ме разведе сред учениците си и ме запозна с някои от тях. Те се държаха плахо, въпреки че бях ясно изразил намерението си да бъда слушател, както всички други.

Прохерезий продължи лекцията си още малко. След това разпусна учениците и ме заведе в атриума на къщата си. Слънцето вече залязваше. От горния етаж чувах смеха и боричкането на младежите, които живееха там. От време на време те се появяваха на галерията, за да ме зърнат. Но щом забележеха, че ги гледам, преструваха се, че са се запътили към стаята на някой свой другар. Какво не бих дал да можех да живея неизвестен в една от тези голи стаи.

Поставиха ме да седна на почетното място, близо до фонтана, и Прохерезий ми представи съпругата си Амфиклея. Тя бе тъжна жена — не могла да се съвземе след смъртта на двете си дъщери. Рядко говореше. Явно философията не беше утеха за нея. Запознах се също и с бащата на Макрина, Анатолий — простоват човечец, който приличаше на ханджия, какъвто и беше в действителност. Макрина не го обичаше.

Василий и Грегорий се извиниха, че трябва да си отидат. Грегорий беше крайно любезен: предложи да ме води на всички лекции и обеща да ме развежда из Атина. Василий се държа също така мило, макар че помоли да го извиня — нямало да може да идва с нас на повечето ни обиколки из града.

— Само след няколко месеца си заминавам. Имам много неща да свърша, ако съм жив дотогава — каза той и притисна с две ръце корема си, като на шега придаде на лицето си болезнен израз. — Сякаш лешояди разкъсват черния ми дроб!