Юлиан

— Тогава пази се от течение — отговорих веднага аз, — защото иначе може да забременееш и да снесеш яйце на лешояд!

Прохерезий и Макрина разбраха намека ми и се разсмяха. Шегата ми обаче не се понрави на Василий. Почнах да съжалявам, че му отговорих толкова бързо. Често правя това. А е погрешно. Грегорий се ръкува приятелски с мен. След това двамата излязоха. Сигурно и до днес се бои да не му отмъстя за това, което е разправял за мен. Но както всички добре знаят, аз не съм отмъстителен.

Пихме вино в градината. Прохерезий ме запита какво става в двора. Той живо се интересуваше от политическия живот. В знак на уважение братовчед ми Констанс поискал да го направи благородник и му предложил почетната титла „преториански префект“. Но старецът заявил, че предпочита да стане надзорник на житните доставки за Атина (титла, нелишена от значение, която Констанций винаги задържаше за себе си). След това, използувайки властта, която тази титла му дава, той наредил да се изпраща в Атина голяма част от житото, предназначено за няколко острова. От само себе си се разбира, че цяла Атина гледа на него като на благодетел.

Прохерезий ме подозираше още от самото начало. И въпреки всичкото му благоразположение по въпросите му разбрах, че очаква да му разкрия някоя тайнствена причина, поради която съм дошъл в Атина. Говори за великолепието на Медиоланум и Рим, за жизнеността на Константинопол, за изящната порочност на Антиохия, за интелектуалния живот на Пергам и Никомедия. Дори похвали и Цезарея и „столицата на книжовниците“, както я нарича Грегорий (и то съвсем сериозно). Всеки един от тези градове, твърдеше Прохерезий, би трябвало да ме привлича повече, отколкото Атина. Направо му казах, че съм дошъл да видя него самия.

— И прекрасния град? — намеси се неочаквано Макрина.

— И прекрасния град — повторих аз послушно.

Изведнъж Прохерезий стана.

— Нека се поразходим край реката — рече той. — Само двамата.

При Илисос спряхме точно срещу Калиройския фонтан, каменист остров, така издълбан и оформен от природата, че наистина прилича на фонтан; оттук хората вземат свещена вода.

Седнахме на брега, на изгорялата от августовското слънце трева. Сянката на чинарите ни пазеше от залязващото слънце. Залезът бе златен, въздухът неподвижен. Наоколо ученици четяха или спяха. Отвъд реката, над една редица от прашни дървета, се издигаше Химетос. Бях в някаква особена радостна възбуда.

— Момчето ми — Прохерезий се обърна сега към мен като баща към сина си, — близо си до огъня.

Началото беше съвсем изненадващо. Аз се бях излегнал на гъстата изгоряла трева, а той седеше кръстосал крака до мене, облегнал гръб на чинара. Погледнах към него и забелязах колко младежки закръглен изглеждаше вратът му и колко твърдо очертана беше линията на челюстта му за човек на неговите години.

— Огън? На слънцето? Земния огън?

Прохерезий се усмихна.

— Не тези огньове. Нито огъня на пъкъла, както се изразяват християните.

— В който ти също вярваш? — Не бях сигурен доколко е галилеянин; дори и днес не зная това. Той винаги е отговарял уклончиво. Не мога да повярвам, че такъв отличен учител и елинист може да бъде галилеянин; но всичко е възможно, както боговете ежедневно ни показват.

— Не сме готови за този диалог още — рече той. После посочи бързата, намаляла река под нас. — Ей там са били създадени диалозите на Платоновия Федър. Хубави разговори са се водили някога на същия този бряг.

— Ще достигнем ли тяхното равнище?

— Може би някой ден. — Той спря за миг. Аз чаках, сякаш щеше да се яви някакво знамение. — Един ден ще бъдеш император. — Той изрече това с такъв равен глас, сякаш установяваше най-обикновен факт.

— Не желая да стана император. Съмнявам се, че ще стана. Не забравяй, че от семейството сме останали само двама: Констанций и аз. Ще си отида, както са си отишли и другите. Затова дойдох тук. Исках да видя Атина, преди да…

— Може би си искрен. Аз обаче… е, признавам, че имам слабост към оракули. — Той замълча многозначително. Това бе достатъчно. Още една дума, и престъплението щеше да бъде извършено. Със закон е забранено да се запитват оракули кой ще бъде следният император. Това е впрочем отличен закон. Иначе кой би се подчинявал на един владетел, ако е известно кога ще умре той и кой ще бъде наследникът му. Трябва да призная, бях смаян от откровеността на стареца. Но същевременно ми беше драго, че има доверие в мен.

— Предсказано ли е? — Аз бях не по-малко дързък. Излагах се на опасност, като по този начин се надявах да му докажа искреността си.

Той кимна.

— Не денят, нито годината, просто фактът. Но ще бъде трагедия.

— За мен? Или за държавата?

— Никой не знае. Оракулът не каза точно. — Той се усмихна. — Те рядко казват нещо точно определено. Питам се защо толкова им вярваме.

— Защото боговете действително говорят чрез сънища и откровения. Това е факт. И Омир, и Платон…