Юлиан

Оправих туниката си. Макар че момичето ме дръпна рязко и грубо, допирът на ръката му ми беше подействувал и въпреки волята си почнах да мисля за любов и да се питам къде ли могат да се намерят най-хубавите жени в Атина. По онова време не се бях още обрекъл на целомъдрие, макар още тогава да смятах, че е добре да се усмирява плътта, защото е доказано, че въздържанието прави ума по-ясен. Но по онова време бях двадесет и три годишен: плътта си искаше своето и духът не можеше да я обуздае. Младостта е времето на плътта. Не минаваше ден през тези години да не се породи у мене сладострастно желание. А не минаваше седмица да не го задоволя. Но не съм съгласен с онези последователи на Дионис, които поддържат, че половият акт доближава човека до единния Бог. Този акт по-скоро откъсва човека от божеството, защото по време на сношението той е сляп и безразсъден, само едно животно, което създава потомство. И все пак всяко нещо с възрастта си. Преди осем години бях млад и през няколкото седмици, които прекарах в Атина, познах много момичета. Дори сега, през тази гореща азиатска нощ, със стеснение си спомням онова прекрасно време и мисля за любов. Забелязвам, че бързописецът се изчервява. При това той е грък!

Коларят посочи някакви обширни развалини отдясно.

— Адриан — рече той, — август Адриан.

Както всички хора, които са пътували много, свикнал съм водачите да споменават прочутия ми предшественик. Дори два века след съществуването си той е единственият император, чието име всички знаят — може би поради вечните му странствувания, безчетните му строежи и за съжаление безразсъдната му страст към младежа Антиной. Може и да е естествено да се харесват момчета, но прекалената и недостойна страст на Адриан към Антиной според мен е еднакво неестествена и непристойна. За щастие момчето било убито, преди Адриан да успее да го провъзгласи за свой наследник. Но в скръбта си по него Адриан направил себе си и гения на Рим за посмешище. Издигнал стотици статуи и посветил безброй храмове на мъртвия Антиной. Дори обявил красивия педераст за божество. Това позорно проявление завинаги затъмни славата на Адриан. За първи път в историята на Рим римски император станал предмет на смях и подигравки. По всички краища на земята се чувал язвителен смях. И все пак, като изключа това негово прегрешение, Адриан ми се струва привлекателна личност. Бил изключително надарен, особено за музика. Посветен бил в мистериите. Нощем с часове изучавал звездите и подобно на мен търсел поличби и знамения. Имал също и брада. Най-много ми харесва заради това. Звучи дребнаво, нали? Самият аз съм изненадан от собствените си думи. Но в края на краищата харесването и нехаресването, одобрението и неодобрението зависят от много незначителни неща. Не ми се нрави страстта на Адриан към Антиной, защото не мога да понасям поданиците да се подиграват с един император философ. Но брадата му ми харесва. Ние всички сме толкова прости по своята същност, че ставаме неразгадаеми едни за други.

Оставих коларя малко след като отминахме градските стени. След това, подобно на човек, заспал, четейки историческо съчинение, влязох в миналото. Стоях на този старинен път — наричан просто „Пътят“, — който води от портата до агората и оттам до акропола. Потънах в историята. Бях частица от миналото, от настоящето и едновременно частица от бъдещето. Времето разтвори обятия пред мен и в неговата ведра, спокойна прегръдка видях всичко, цялото битие: кръг без начало и без край.

Наляво от портата имаше чешма, където измих праха от лицето и брадата си. След това поех по пътя към агората. Разправят, че Рим бил много по-внушителен от Атина. Не зная. Никога не съм бил в Рим. Обаче зная, че всички градове би трябвало да приличат на Атина, макар и рядко да съм срещал град като нея. Тя е по-добре планирана дори от Пергам, поне в центъра. Аркадите блестят на яркото слънце. Под наситеносиньото небе червените керемидени покриви се открояват по-ярко и дори избледнелите цветове на колоните се оживяват.

Агората в Атина представлява голям широк правоъгълен площад, заобиколен с аркади, някои от които датират от най-древни времена. Тази отдясно е посветена на Зевс; лявата е по-нова, дар от един млад пергамски цар, който учил тук. В средата на агората е разположена високата сграда на философската школа, построена от Агрипа по времето на Октавиан Август. Първоначалната сграда била използувана за музика, но се срутила по неизвестни причини още миналия век. Архитектурата на зданието ми се струва прекомерно предвзета дори днес, когато вече няма толкова римски вид. Но предвзета или не, в тази сграда аз прекарвах по-голямата част от времето си, докато бях в Атина, защото най-видните философи преподаваха там. Три пъти седмично слушах великия Прохерезий, за когото ще разкажа по-нататък.