Юлиан

Зад школата се намират две успоредни една на друга колонади, втората от които е в самото подножие на акропола. Вдясно на хълма, над агората, е разположен един малък храм на Хефест, заобиколен от градини, които бяха вече прецъфтели. Под хълма са преторията, сградата на архива, и кръглият булевтерион, където заседава градският съвет на петдесетте; последната е доста странна постройка със стръмен покрив и атиняните, които прикачват прякори на всеки и всичко, я наричат „чадъра“. Някога в нея имало много сребърни статуи, но през миналия век готите ги задигнали.

Слънцето вече се бе издигнало в небето и по улиците нямаше много хора. Слаб ветрец вдигаше праха по старата изровена настилка. Няколко важни мъже с тоги, несръчно драпирани на тлъстите им тела, бързаха към булевтериона. Имаха съшия самодоволен вид както правниците по цял свят. Тези хора бяха политическите наследници на Перикъл и Демостен. И докато ги гледах да минават покрай мен, аз се мъчех да ги сравня с бележитите им предшественици.

След това минах в хладната сянка на изографисания портик. Отначало не можех да видя нищо в мрачината. Едва след известно време почнах да различавам прочутата стенопис, изобразяваща битката при Маратон, която покрива изцяло дългата стена. Постепенно очите ми свикваха с полумрака и аз видях цялата картина: тя действително е някакво чудо, както твърди цял свят.

Вървейки покрай стената на портиката, човек може да проследи цялото сражение. Над стенописа са окачени кръглите щитове на персийците, пленени през този ден. Щитовете са намазани с катран, за да се запазят. Бях дълбоко развълнуван от тези реликви — останки от едно сражение, водено преди осемстотин години. Тези млади хора и робите им — да, за първи път в историята роби са се били наред с господарите си — заедно спасиха света. И нещо много по-важно: те са се били по собствено желание, за разлика от нашите войници, които или служат по задължение, или са наемници. Дори страната да е застрашена, нашите мъже няма да тръгнат да я защищават. Парите, а не честта е източникът на римската мощ. И когато се свършат парите, ще свърши и империята. Затова трябва да се възстанови елинизмът: той ще съживи у човека чувството на лично достойнство, което създаде цивилизацията и направи възможна победата при Маратон.

Докато гледах намазаните с катран щитове, един младеж се доближи до мен. Беше с брада; дрехите му бяха мръсни; носеше наметало, каквото носят учениците, и съвсем приличаше на неоциник, и то от тези, които са ми най-неприятни. Наскоро писах надълго и нашироко за тези негодници. През последните няколко години философията на Кратес и Зенон бе възприета от безделници, които, въпреки че не се интересуват от философия, подражават външно на циниците, като ходят неподстригани, пускат бради или коси, носят торби и тояги и просят. Но докато истинските циници презираха богатството, стремяха се към добродетелта и търсейки истината, се съмняваха във всичко, тези техни подражатели се подиграват с всичко, дори с истината; правят се на философи и зад това прикриват разгулността и слободията си. Днес всеки младеж, който не иска да учи, нито да работи, пуска брада, хули боговете и нарича себе си циник. Нищо чудно, че философията си е спечелила толкова лошо име в тези нещастни времена.

Без да се представи, неоциникът посочи стената.

— Това е Есхил — рече той.

За да не го обидя, погледнах към картината: един брадат войник, който не се отличаваше от другите, само че над главата му беше изписано името му. Трагикът бе представен в бой с един персиец. Но въпреки че борбата е на живот и смърт, сериозното му лице е обърнато към нас, сякаш казва: „Зная, че съм безсмъртен.“

— Художникът е бил далновиден — казах аз сдържано; очаквах, че младежът ще ми поиска пари, и бях решил да му откажа.

Циникът се усмихна. Очевидно той изтълкува сдържаността ми като желание за сприятеляване.

Той почука по картината. Люспица от боята се олющи и леко падна на земята.

— Някой ден цялият стенопис ще изчезне и никой не ще знае какво е представлявало сражението при Маратон.

Докато той говореше, нещо се събуди в паметта ми. Този глас ми беше познат. А лицето ми беше съвсем непознато. Уверен, че вече сме се сприятелили, той престана да гледа картината и се обърна към мене. Сигурно току-що съм пристигнал в Атина? Да. Дошъл съм да чуя реторите, нали? Да. Циник ли съм? Не. Нямало нужда толкова да наблягам на това. (Усмивка.) Той самият бил облечен като циник единствено защото бил беден. Съобщи ми тази смайваща вест, докато се изкачвахме по стълбите на Хефестовия храм. Оттук се откриваше обширна красива гледка към агората. В ярката светлина на пладнето можеха да се видят и малките прозорци на къщите, сгушени в подножието на Химет.

— Великолепна гледка — каза младежът, но така, че и тази обикновена дума прозвуча двусмислено. — Макар че красотата…